Ник Хорнби - Джулиет гола

— Имаш ли компютър у вас?

— Да.

— Може ли да ти напиша един имейл?

В стаята за гости на горния етаж се опита да си представи, че се намира пред своя компютър, че никога не е виждал Ани и че тя се намира на хиляди мили далеч; не искаше да мисли, че ще си говори с нея отново половин час по-късно. Разказа й как бе открил, че има дъщеря, и как не бе отишъл да я види веднага от срам и от страх, и как я бе виждал два-три пъти през живота си. Разказа й, че дори не харесвал Джули Бийти кой знае колко и затова престанал да пее песни за мъката и копнежа по нея и че когато престанал да изпълнява тези песни, други така и не могъл да напише.

Никога досега не бе разкривал толкова пълно картината — дори бившите му съпруги не знаеха толкова, колкото щеше да узнае Ани. Не се бяха опитали и да направят тази сметка, а и той не бе им помогнал, защото неведнъж бе лъгал за възрастта на Грейс. Когато погледна общия сбор от своите престъпления на екрана, те не му се сториха чак толкова много. Не беше убил никого. Погледна отново да не би да е пропуснал нещо. Не. Беше излежал двайсетгодишна присъда за престъпления, които не беше извършил.

Той се провикна през стълбите към Ани:

— Да го разпечатам ли, или ще го четеш от екрана?

— Ще го прочети от екрана. Ще сложиш ли чайника?

— Лесно ли става?

— Ще се справиш.

Разминаха се на стълбите.

— Не можеш да ни изхвърлиш на улицата през нощта.

— Ха. Сега разбирам защо държеше да изчакаме, докато Джаксън заспи. Разчитал си на милостивата ми натура.

Той се усмихна въпреки присвиването в стомаха, влезе в кухнята, откри електрическия чайник и натисна копчето. Докато чакаше водата да кипне, съгледа снимката, която Кат им бе направила с Джаксън пред „Ситизън банк парк“, когато ходиха на мач на „Филис“. Тя си беше направила труда да разпечата снимката и да я закачи и това го трогна. Не приличаше на лош човек, поне на тази снимка. Облегна се на кухненския плот и зачака.

— Така — каза тя, когато прочете писмото му. — Първо, веднага ще се обадиш на някоя от бившите си съпруги или на някое от децата си.

— Само това ли ще ми кажеш? За цялата ми кариера?

— Веднага. Без условия. Едно от нещата, които признаваш, е, че си избягал от Грейс, преди да дойде в болницата.

— А, да. Ха. Забравих, че още не съм си признал за това.

— Не е задължително да говориш с, Грейс, макар че сигурно трябва. Но някой трябва да й каже. А и трябва да уведомиш всички, че си добре.

Той се спря на Натали. Тя щеше да е ядосана, студена и язвителна, но това не беше чак толкова важно. И без това не разчиташе на нея да му вари супа на старини. Избра номера на мобилния й, тя вдигна и той се опита да предаде най-същественото под дъжд от стрели. Дори й даде телефонния номер на Ани, като един истински отговорен баща.

— Благодаря ти — каза Ани. — Второ: „Джулиет“ е страхотен албум. Не го слагай в един кюп с другите неща.

— Прочете ли изобщо писмото?

— Да. Ти си много лош човек. Ти си бил скапан баща на четири от петте си деца и скапан съпруг на всичките си жени и скапан партньор на всичките си гаджета. И все пак „Джулиет“ е страхотен албум.

— Как можеш да мислиш така? След като знаеш каква боза е.

— Откога не си го слушал?

— Господи. Откакто излезе.

— Аз го слушах онзи ден. Колко пъти си го слушал?

— Та аз го написах.

— Колко пъти?

— Целия? Завършен?

Беше ли го чул дори веднъж? Опита се да си спомни. Почти във всяка една от връзките му се случваше да завари някого да слуша тайно музиката му и да реагира със стреснато, виновно изражение. Беше се случвало дори с едно-две от децата му, макар, слава Богу, не с Грейс. Но той познаваше Грейс толкова малко, че нямаше как да я улови да върши нещо тайно. Поклати глава.

— Никога?

— Май не. Пък и защо да го правя? Изпълнявал съм тези песни на сцена всяка вечер. Щях да знам, ако в тях имаше нещо. Но няма. Те са пълна измама.

— Казваш ми, че изкуството е измислено? Добро утро.

— Казвам ти, че моето… изкуство е неистинско. Извинявай. Ще се изразя по друг начин. Казвам ти, че моят рок албум е пълна лъжа.

— Защо смяташ, че това ме интересува?

— Аз не бих се изкефил да разбера, че Джон Ли Хукър всъщност е бял счетоводител.

— А не е ли?

— Той не е жив.

— Не знаех това. Във всеки случай се опитваш да ме изкараш малоумна.

— Моля? Това пък защо?

— Слушала съм този албум стотици пъти и все още нямам чувството, че съм го изчерпала. Значи съм тъпа. Нали ще си говорим само с факти? Албумът е боклук — факт. А щом не мога да проумея фактите, значи съм глупава.