Ник Хорнби - Джулиет гола

Дали изобщо някога бе чул „Джулиет“ по начина, по който го чуваше Джина? Вече не беше толкова сигурен. Щеше му се да вярва, че не му е убягнало нито едно загатване в текстовете или в музиката — фраза от Къртис Мейфийлд тук, намигване към Бодлер там. Но може би беше прекарал толкова време под повърхността на албума, че бе забравил да се покаже над повърхността, за да си вземе въздух, и по този начин бе пропуснал да чуе албума с ухото на непредубеден слушател. Може би беше вложил толкова усилия да преведе нещо, което и без това си беше на английски.

— Хайде да сменим темата — каза той.

— Извинявай — каза Джина. — Сигурно ужасно те дразня с моето дрънкане при положение, че не знам нищо. Но виждам колко пристрастяващо може да бъде това.

Когато Ани пристигна на свиждане на Тъкър следващата сутрин, той беше облечен и готов за тръгване. Джаксън седеше до него, зачервен, потънал в пухенката си, която очевидно не бе предназначена за употреба в топли болнични помещения.

— Хоп — каза Тъкър. — Ето я и нея. Да тръгваме.

Двамата минаха покрай нея, насочвайки се към вратата. Демонстративната решителност на Джаксън личеше в брадичката, издадена напред, и в твърдата му стъпка и внушаваше, че сцената е отрепетирана до последния сантиметър.

— Къде отиваме? — попита Ани.

— У вас — каза Тъкър. Той вече беше преполовил дължината на коридора и тя едва чуваше думите му, докато препускаше след него.

— В хотела ми? Или в Гулнес?

— Да. Второто. Дето е на морето. Джаксън се нуждае от солени лактови бонбони, нали, Джаксън?

— Аха.

— От какво? Не знам какво е това. Няма да го намерите.

Тя се шмугна в асансьора, преди вратите да се затворят.

— Тогава какво има като за него?

— Може би захарни пръчки. Но са много вредни за зъбите — каза Ани.

Запита се какво желае да произтече от дадените обстоятелства. Дали искаше да бъде развратна любовница на един музикант, или да остане болничен посетител? Защото подозираше, че двете кариери са несъвместими.

— Мерси — каза Тъкър. — Значи ще вземем от тях.

Тя се взря в лицето му за следи от нетърпение или сарказъм, но не откри нищо подобно.

Асансьорът звънна и вратата се отвори. Тъкър и Джаксън излязоха на улицата и започнаха да размахват ръце за такси.

— По какво се познава, че са заети? — попита Тъкър. — Все забравям.

— По жълтите лампички.

— Кои жълти лампички?

— Не можеш да ги видиш, защото всички са заети. Тъкър, слушай…

— Татко, жълта лампичка!

— Супер.

Таксито спря и Тъкър и Джаксън се качиха.

— За коя гара?

— „Кингс крос“, само че…

Тъкър даде на шофьора сложни напътствия, включващи адрес в Западен Лондон, за който Ани предположи, че е на Лизиния апартамент, и обратното пътуване през целия град до гарата. Сигурно щеше да се наложи да спрат на някой банкомат. Той нямаше пари и щеше да остане шокиран от сметката.

— Идваш ли? — каза Тъкър, докато дърпаше вратата. Разбира се, въпросът беше реторичен и тя се изкуши да отклони поканата само за да види как ще отвърне тогава. Вмъкна се в колата.

— Първо трябва да си вземем багажа от апартамента на Лизи. Знаеш ли разписанието на влаковете?

— Ще изпуснем следващия. Но половин-един час след него има друг.

— Време за списание, чаша кафе… Май не съм се возил на английски влак досега.

— ТЪКЪР! — каза Ани. — Името прозвуча пискливо, неприятно и доста по-силно, отколкото бе искала, и Джаксън я погледна стреснато. На негово място тя щеше да подложи на съмнение перспективите за приятна морска ваканция. Но трябваше по някакъв начин да прекъсне постоянно отплесващия се разговор.

— Да? — каза Тъкър меко. — Слушам те, Ани.

— Добре ли си?

— Чувствам се съвсем добре.

— Искам да кажа, разрешено ли ти е да напуснеш болницата, без да се обадиш на никого?

— Защо мислиш, че не съм се обадил на никого?

— Предполагам. Съдейки по скоростта, с която се изнесохме.

— Сбогувах се с един-двама души.

— С кого?

— С разни хора, с които се запознах. Хей, това не е ли „Албърт хол“?

Тя не отвърна и той сви рамене.

— Имаш ли още балони у себе си? Защото в Гулнес няма кой да ти ги извади.

Не се получаваше. Тя му говореше, сякаш му беше майка, тоест в случай, че той беше роден някъде в Йоркшир или Ланкашир през 50-те от родители, които държаха пансион. Тя почти долавяше гол балатум и варен дроб в интонацията си.

— Не, казах ти. Може би е останала една малка клапа, но тя няма защо да те притеснява.