Ник Хорнби - Джулиет гола

Всъщност лъжите не бяха изненадващи. Няма как да води живот в трето лице — „Тъкър Кроу, полулегендарен саможивец, създател на най-великия и най-романтичния албум за любовна раздяла на всички времена“ — и да казва истината за голямата си дъщеря. А тъй като нямаше свой живот в първо лице и не бе имал такъв от онази нощ в Минеаполис, той просто трябваше да се отърве от нея. След като остави пиенето, тръгна на терапия, но продължи да лъже и терапевта си; или поне не направи нищо, за да му даде идея относно важността на Грейс, а на терапевта никога не му хрумна да изчислява времето. (Никой не бе правил тези сметки. Нито Кат, нито Натали, нито Лизи…) Все му се струваше, че да говори за Грейс би означавало да се откаже от „Джулиет“, а това той не можеше да направи. Когато навърши петдесет, започна да прави равносметки и, общо взето, постиженията му се изчерпваха с „Джулиет“. Той не харесваше албума, но имаше хора, които го харесваха, и това му стигаше. Съвсем нормално е човек да пожертва едно-две деца, за да запази славата си на музикант, при положение, че нищо друго не му е останало. Пък и Грейс не беше нещастна. Е, сигурно имаше сериозен проблем по отношение на бащите и на мъжете като цяло. И майка й или пастрокът й вероятно е трябвало да плащат за терапевт, както Кат бе плащала за неговия. Но според него тя беше красиво и умно момиче и щеше да се справи. Вече имаше приятел и професия, макар да не помнеше каква точно беше тази професия. Цената, която тя плащаше за бащината си суета, беше поносима. Ако Грейс обаче някога решеше да изложи родителските му провинения пред публиката на „Кой е баща ти?“ там едва ли щяха да споделят отношението му. Но светът е по-сложен и не се състои само от добри и лоши, от чудесни бащи и ужасни бащи. И слава Богу.

Ани се смръщи.

— Какво има?

— Опитвам се да разбера нещо.

— Мога ли да ти помогна?

— Надявам се. Кога е родена Грейс?

По дяволите, помисли си Тъкър. Някой се опитва да смята. Изпита едновременно ужас и облекчение.

— По-късно — каза Тъкър.

— По-късно от кого или от какво?

— Има неща, които не са ти ясни.

— Нима? Като например какво интересно има във възрастта на Грейс?

— Ти си умна жена, Ани. Ще стигнеш до отговора сама. Но аз не мога да говоря за това сега.

Той кимна с глава към Джаксън, който беше потънал в списанието си.

— О.

И когато срещнаха очи, той разбра, че тя беше съвсем близо до отговора.

Пристигнаха в Гулнес по тъмно. Помъкнаха багажа си към пиацата пред гарата, където ги чакаше зловонно такси. Шофьорът пушеше, облегнал гръб на колата, и когато Ани му каза адреса, той хвърли цигарата и изпсува. Ани направи безпомощна гримаса към Тъкър. Наложи се сами да сложат чантите си в багажника, или по-точно наложи се Ани и Джаксън да свършат това. Не му разрешаваха да вдига нищо.

Минаха покрай ярко осветени магазинчета за дюнер-кебап, покрай индийски ресторанти с оферти за храна на корем срещу три паунда и барове с двусрични имена като „Лъкис“, „Блондис“ или „Бузърс“.

— По светло градът изглежда по-ведро — обясни Ани с неудобство.

Тъкър постепенно се ориентираше. Ако сменеше тукашните ресторанти за екзотична кухня с предпочитаните в Америка и вместо надписа „игрална зала“ поставеше надписа „казино“, щеше да се озове в някой от евтините курорти на Ню Джърси. От време на време някой от приятелите на Джаксън се озоваваше в крайбрежно градче от същия вид само защото родителите му погрешно го свързваха с някакъв приятен спомен от младостта или защото приемаха романтиката и лиризма в ранните албуми на Врус Спрингстийн твърде буквално. Връщаха се оттам неизменно отвратени от вулгарността, злобата и пиянството на местните.

— Джаксън, обичаш ли риба с пържени картофи? Искате ли да си вземем за вечеря?

Джаксън погледна към баща си: обича ли риба с пържени картофи? Тъкър кимна.

— Има едно добро място, недалече от нас. От мен. Тъкър, ти по-добре да изядеш рибата без панировката. И без картофите.

— Звучи страхотно — каза Тъкър. — Можем да останем тук завинаги.

— Но няма, нали, татко? Трябва да се видя с мама.

— Шегувам се, хлапе. Ще се видиш с мама.

— Мразя шегите ти.

Тъкър още мислеше за разговора във влака. Нямаше идея как да говори за това с Ани, не знаеше дали изобщо е способен да го направи. Ако беше възможно, щеше просто да го напише на един лист, да й го връчи и да изчезне. Всъщност познанството им беше започнало точно по този начин, с единствената разлика, че беше писал всичко на киберхартия.