Ник Хорнби - Джулиет гола

На път за стаята на Тъкър видя Джаксън, който вървеше, хванат за ръка от ужасно лъскава мадама, наближаваща петдесетте. Ани понечи да й се усмихне, но усмивката сякаш отскочи от лицето на жената — Натали, ако това бе тя, очевидно не подбиваше цената на усмивките, ръсейки ги без причина. Ани се зарадва, че не се поддаде на изкушението да се представи — щеше да изглежда като някоя от лудите, които крещят след знаменитости на улицата, въобразявайки си, че ги познават. Това, че Джаксън беше лепнат на хладилника й, не означаваше, че може да се втурне към него и да му изкара акъла. И без това, докато се разминаваха, Джаксън имаше уплашен вид и Ани се надяваше, че не е на свиждане с тежко болен човек. Ами ако Тъкър вземе да умре, докато тя е при него? И последните му думи се окажат: „Тези съм ги чел всичките“? Трябваше да импровизира. Освен това никога не бе имала работа с човек на смъртен одър. Освен това щеше да е нелепо нейното лице да се окаже последното, което той вижда. Може би щеше да е най-добре просто да се прибере. Или поне да изчака, докато се убеди, че в стаята има и друг човек — някой негов познат.

Миг по-късно тя почука на вратата му, той каза „влез“ и докато се усети, вече беше приседнала на ръба на леглото му и двамата се усмихваха един на друг.

— Купих ти малко книги — каза тя, прибързвайки. Книгите трябваше да дойдат като последваща мисъл, а не като увод.

— Съжалявам — каза той. — Ще ти ги платя. Не сме достатъчно близки, за да те карам да харчиш пари по мен.

Просеше си го, с тази нейна шумна любезност. Глупачка.

— Боже мой, не искам да ми връщаш пари. Просто не исках да си помислиш, че съм забравила. Ужасно е да лежиш в болницата без нещо за четене.

Той кимна към шкафчето до леглото си.

— Още имам стария „Барнаби“, но вече не ми е толкова интересен, колкото очаквах. Чела ли си го?

— Ами… — Хайде, жено, каза си тя. Знаеш отговора на този въпрос. Чела си около четири Дикенсови романа и този не е сред тях. „Барнаби Ръдж“ няма да ти реши проблемите. Но пък защо да рискувам?

— И аз като теб — каза тя хитро. — Прочетох една трета и я оставих. Както и да е. Ти си преживял инфаркт, а говорим за моите недочетени книги. Как се чувстваш?

— Доста добре.

— Наистина ли?

— Да. Малко съм уморен. И малко се тревожа за Джаксън.

— Мисля, че го срещнах в коридора.

— Да. Натали го заведе в магазина за играчки. Всичко е много странно.

— Не са ли се виждали и преди?

— Не, разбира се. — Тя се засмя на ококорената му гримаса. — Защо да му причинявам такова нещо? Освен това искам да ми се възхищава. Не искам мнението му да се влияе от старите ми грешки.

— Но тя се държи мило с него.

— Е, да. Предполагам. С мен също. Мъжът й ни плати самолетните билети. След което аз се гътнах в тази супер скъпа лондонска болница, за което отново той трябва да плати.

Той се изсмя хрипкаво.

— Значи не е толкова лоша.

— Явно. Чак сега го установих.

— Как се ожени за англичанка?

— Хе-хе… — И той махна с ръка, сякаш съпругите от друг континент са нещо неизбежно в кариерата на един сериен съпруг, а подробностите са досадни и незначителни.

Тя си напомни да не задава твърде много въпроси, въпреки че имаше толкова неща, които искаше да узнае за него. Предпочиташе да мисли, че се интересува от хората, но жаждата й за информация се простираше отвъд интереса — тя искаше да нареди картината на живота му, а й липсваха дори правите линии на рамката, от които да започне. Защо се интересуваше толкова? Отчасти заради Дънкан, разбира се — тя разсъждаваше с неговата глава на почитател и се чувстваше длъжна да събере колкото може повече информация, тъй като никой друг нямаше да има тази възможност. И още нещо. За първи път се запознаваше с толкова забележителен човек и едва ли щеше да получи друг шанс, освен ако някой изчезнал велик творец не й се тръснеше най-неочаквано на прага.

— О — каза тя. — Разбирам.

— Мистериозно ли прозвучах? — попита той.

— Прозвуча като някой, който не желае да обсъжда предпоследния си брак с човек, с когото току-що се е запознал.

— Страхотно. Колко много може да каже човек с едно помръдваме на китката.

— Как се чувства дъщеря ти?

— Не много добре. Физически е добре, но е разстроена. От мен — също.

— От теб?

— Отново й прецаках всичко. Веднъж да стане център на внимание и…

— Сигурна съм, че не мисли така.

За последните пет минути тя бе успяла да се застъпи по веднъж и за Лизи, и за Натали, и се зарече да не казва повече нищо добро за никого от близките на Тъкър до края на свиждането. Така звучеше безинтересно и скучно, и любезно, и точно като човек, от когото един саможив, болен култов музикант би се отегчил, ако изобщо разбираше нещо от саможиви, болни култови музиканти, а тя не разбираше нищо от това. Напълно възможно беше тези хора всъщност да са гадни. Тя беше видяла Натали само за две секунди в коридора, но тези две секунди бяха отрезвяващи: от тях ставаше видно, че богатите и красивите наистина са различни. „Сигурна съм, че не мисли така“… Откъде ще знае тя какво си мисли дъщерята на фотомодел?