Ник Хорнби - Джулиет гола

— Защо говориш така?

— Как?

— Като че ли ще се подлагаш на операция за смяна на пола.

— Майната ти, Тъкър.

— Така е по-добре.

— А защо трябва всичко да е заради теб? Не можеш ли да си представиш, че някоя случка на този свят може да не е посветена на теб?

— Помислих си, че се събирате всички, защото положението ми е много сериозно. Но вече не го мисля, така че да забравим за това.

— Няма да забравим за това.

— От чие име говориш в случая? От името на всички? От името на мнозинството? От името на възрастните? Защото според мен на Джаксън изобщо не му пука за тая работа.

— Да, Джаксън. Джаксън мисли така, както му кажеш ти.

— Това често се случва при шестгодишните. Презрението ти е неуместно.

— Сигурна съм, че изразявам мнението на мнозинството, като казвам, че всички бихме искали да се радваме на закрилата, на която се радва Джаксън.

— Да, бе. Понеже сте имали такъв гаден живот, нали?

Ако този разговор се представляваше от някой пророк, той по-скоро щеше да бъде някой от страховитите типове от Стария завет, отколкото благият Исус, кротък и внимателен. Очевидно вниманието беше мимолетно качество, което не може да се извиква по желание. Но така стоят изобщо нещата с човешките взаимоотношения. Те имат своя собствена температура и са лишени от термостат.

— И това те освобождава от всякаква отговорност, така ли?

— Общо взето, да. Ако ви бях изхвърлил на бунището, може би щях да се чувствам по-гузен.

— Значи нашият живот няма нищо общо с теб, така ли?

— Не е съвсем така.

— Нима?

Той знаеше, че не е съвсем така, но не знаеше как да го обясни, без да разпали още повече пререканието. Бащинските му умения отпреди Джаксън се свеждаха до следното: той просто оплождаше чаровни и красиви жени. И след като сговнеше отношенията си с тях, след тях хукваха богати, успели мъже. Хукваха и бедни и неуспели, разбира се, но дотогава на тях толкова им беше писнало от неудачници, че си намираха свестни, заможни партньори, които да осигурят на семейството стабилност и охолство. Това си беше елементарен дарвинизъм, макар че не се знаеше какво би казал Дарвин за склонността на жените да се чифтосват с Тъкър и да стават майки, в което не се забелязваше ясно изразен инстинкт за самосъхранение.

До това се свеждаха неговите родителски грижи и то бе не по-лошо от попечителски фонд, като се замисли човек. Попечителските фондове опорочават децата, докато заможните, но трезвомислещи пастроци — не. Тази система, разбира се, не беше достъпна за всички, но за него се беше получило. Имаше дори и нещо като възвръщаемост, тъй като бащата на Лизи плащаше лечението му в болницата. Не искаше да изкара, че човекът — пак му забрави името — му го дължи. Но все пак той бе получил доста чаровно семейство, ако пропуснем нечаровните му особености.

— Може и да греша — беше трудно да обясни всичко това от легнало положение.

Лизи си пое дъх.

— Мислех си, че това е единственият начин, по който изобщо можеше да се случи, нали?

Тя отново звучеше като момче. Хубаво щеше да е да реши веднъж завинаги кой глас да използва.

— Кое?

— Това животът ти да се събере около теб. Защото винаги си се крил от него много ловко. Винаги си бягал от него. Но ето че сега си прикован на легло и животът идва към теб.

— И ти смяташ, че това е полезно за един болен човек?

Беше длъжен да опита. Все пак сърдечният пристъп не е шега работа. Дори най-лекият инфаркт на миокарда е доста опасен. Полагаше му се малко почивка и рехабилитация.

— Това е полезно за една скърбяща жена. Изгубих дете, Тъкър.

Тонът на гласа й се промени отново за трети или четвърти път. Добре, че не трябваше да й акомпанира — щеше да пренастройва китарата през две минути.

— Значи е, както предполагах. Цялата работа не е заради мен.

— Точно така. Заради нас е. Но знае ли човек? Може и на теб да ти се отрази добре.

Може би имаше право. Или ще го излекува, или ще го убие. Тъкър знаеше на коя от двете вероятности би заложил, ако имаше пари.

Когато Лизи си тръгна, той взе книгите, които Ани му бе донесла, и прочете отзивите, отпечатани на кориците. Сториха му се обещаващи. Тя беше единственият човек в тази страна, а може би и изобщо, която разбираше какво му трябва и му го бе доставила, и той изпита празнота от нейната липса и от липсата на такива приятели, които биха се погрижили за него. Ани беше доста по-хубава, отколкото бе очаквал, макар да бе от жените, които не си представят, че имат някакви шансове срещу жена като Натали, която добре съзнаваше въздействието, което имаше върху мъжете. И тъй като не знаеше, че е хубава, много се стараеше да бъде привлекателна по други начини. И поне, що се касаеше до Тъкър, усилията й не бяха напразни. Наистина можеше да си представи как си почива в някое сурово, но красиво морско градче, разхожда се по скалистия бряг с Джаксън и с някое куче, което можеха да наемат за случая. Кой беше този филм от английския период, където Мерил Стрийп все се взираше в морето? Може би Гулнес беше нещо подобно.