Ник Хорнби - Джулиет гола

— Познаваш ли много хора в Лондон?

— Не. Лизи и Нат. И теб, нали сега си в Лондон.

— Значи не си бил бомбардиран от посетители?

— Още не. Но доколкото разбрах, неколцина са се запътили насам.

— Наистина ли?

— Да. Нат и Лизи решили с мъдрите си мозъци, че всичките ми деца трябва да дойдат да ме видят, преди да ритна камбаната. Така че очаквам още три деца и една бивша съпруга.

— И как се чувстваш?

— Не съм във възторг.

— Разбирам.

— Истината е, Ани, че няма да мога да издържа това нещо. Ще трябва да ме измъкнеш оттук. Ако живееш в малко крайбрежно градче, далече-далече от тази болница, това ще бъде идеалното място за мен да отдъхна. Сигурно и за Джаксън ще е интересно.

За миг Ани забрави да диша. Тя беше съчинила това изречение няколко пъти, откакто той се беше обадил, за да й каже за произшествието, макар в неговите уста то, разбира се, да звучеше по-добре и леко да се различаваше от нейната редакция. Тя не би се сетила да използва думи като „далече-далече“ и „отдъхвам“. След като възобнови дишането си, малко по-шумно, отколкото възнамеряваше, мислите й се насочиха към разписанието на влаковете. По принцип възнамеряваше да хване този от два и дванайсет, ако няма някаква сериозна или поне правдоподобна причина да остане в Лондон. Ако Джаксън се върнеше от магазина за играчки навреме, можеха да се хвърлят с някое такси до „Кингс крос“ и да са в Гулнес преди четири и половина.

— Какво ще кажеш? — Тя не само бе забравила да диша, но и това, че участва в разговор с реален човек.

— Не съм сигурна, че на Джаксън ще му бъде много интересно. Самото място не е много интересно, особено по това време от годината.

— Още ли имаш акулско око?

— Имам доста акулски части.

— Това ще стигне за един чудесен следобед.

Проблемът беше, че тя просто не можеше да престане да бъде досадна, отзивчива, разумна и добра. Нямаше нищо, което да желае повече от това да се грижи за Тъкър в Гулнес, докато той се възстанови, но това желание беше една неясна, опасна прищявка, родена от неразумно увлечение. Преди всичко той беше преживял инфаркт, а не лека настинка. Вероятно не се нуждаеше от одеяла, грейки и домашно приготвена супа, защото не се знаеше дали някое от тези неща няма да го убие. А да го отвлече от семейството му щеше да е нередно, неправилно и нахално. Тя се стараеше да мисли разкрепостено, но все пак вярваше, че семейството е нещо важно и че бащите имат дълг към децата си, а Тъкър няма право да се крие от тях от неудобство, страх или и двете. Всички тези съмнения я водеха до нежеланото заключение, че Тъкър е реален човек с реални проблеми и нито той, нито проблемите му могат така лесно да се настанят в живота и къщата й в Гулнес. Но ако съмненията я водеха до такива заключения, то тя не държеше непременно да ги следва.

— Не знам дали ще мога да се грижа за теб. Имам предвид какво са ти направили и какво още трябва да се прави?

— Направиха ми ангиопластика.

— Добре. Но не знам какво е това и няма да мога да ти направя друга такава.

— Господи, не искам от теб такова нещо.

Дали само си го въобразяваше, или в тази част от разговора имаше нещо неприлично? Или дори едновременно неприлично и префърцунено, тъй като тя отказваше да направи определени неща, а той я уверяваше, че няма да ги иска. Почти сигурно беше, че това е само в нейното въображение. Може би, ако беше приела офертата на Барнзи онази вечер, сега нямаше да е толкова напрегната.

— Какво е това?

— Пускат в теб едни балончета и после ги взривяват, за да ти прочистят артериите.

— Значи си претърпял операция? През последните трийсет и шест часа?

— Нищо особено. Вкарват ти балончетата с катетър.

— И освен това искаш да избягаш от децата си, когато са прелетели половината свят, за да ти дойдат на свиждане?

— Да.

Тя се засмя. Това „да“ звучеше убедено.

— Синовете ти ще летят над Атлантика… — колко годишни са?

— Около дванайсет.

— За да разберат, че баща им е напуснал болницата и е неоткриваем.

— Именно. Не че не искам да видя някое определено дете. Не искам да ги видя всичките. Знаеш ли защо? Никога досега не съм бил с всичките в една стая едновременно. Не се е случвало и няма да се случи. Затова искам да се изнеса, докато още мога.

— Сериозно? Никога досега не си ги виждал всичките едновременно?

— Не, за бога. Дори чисто физически е… не знам.

Той потръпна театрално.

— Колко време имаш? Преди да пристигнат?

— Момчетата ще пристигнат днес следобед. Лизи е на долния етаж. Джаксън вече си го видяла… Значи остава Грейс. Никой не знае къде се намира.