Ник Хорнби - Джулиет гола

— Както и да е. Срещна друг човек.

— Кого, за бога? Ако случайно ми влиза в работата.

— Жена на име Джина, която преподава в колежа заедно с него.

— Трябва да е отчаяна.

— Самотните хора често са така.

В думите й се съдържаше съвсем лек укор, но той подейства. Линда, изглежда, знаеше какво е самота. Може би дори я разпознаваше в човека срещу себе си, пийващ бира и сдържащ нервите си. Самотата е болест, която те прави слаб, лековерен и лекомислен. Тя никога нямаше да виси цял час пред музея на Дикенс, ако не изпитваше въздействието на въпросната болест.

Телефонът на Ани звънна точно когато поднасяха чапатите. Беше непознат номер и тя прие обаждането.

— Ало?

Гласът беше по-дълбок, отколкото очакваше, но и по-слаб, почти плах.

— Ани ли е?

— Да.

— Здрасти. Обажда се Тъкър Кроу.

— Здрасти. — Това беше първата й дума, отправена към него, и тя беше покрита със скреж. — Надявам се, че имаш сериозно оправдание.

— Горе-долу сериозно. Сравнително сериозно. Получих лек инфаркт, малко след като слязох от самолета. Щеше ми се да имам по-сериозно оправдание, но нямам. Това се оказа достатъчно.

— Господи! Добре ли си?

— Горе-долу. Пораженията са най-вече психически. По всичко личи, че не съм безсмъртен, както си мислех.

— Мога ли да направя нещо?

— Ще се радвам да ме посети някой, който не ми е роднина.

— Добре. Какво да ти донеса? Трябва ли ти нещо?

— Може би някоя книга. Нещо английско и мъгливо. Но не толкова мъгливо, колкото „Барнаби Ръдж“.

Ани се засмя малко по-силно от необходимото, попита за името на болницата, затвори и се изчерви. Напоследък непрекъснато се червеше. Може би буквално младееше, връщаше се към предпубертета. И цялата история беше на път да започне отново.

— Това да не е някоя от твоите случки? — попита Линда. — Цветът на лицето ти те издава.

— Ами, да. Може да се каже.

Той наистина беше нейна случка, дори и да не се превърнеше в нищо повече.

На другата сутрин тя установи, че няма хора, които да чакат нетърпеливо пред книжарниците, докато отворят. Беше сама в студа. Озова се на Чаринг Крос роуд в девет без десет само за да открие, че никоя от книжарниците не отваря преди девет и половина; отиде да си вземе кафе, върна се и в девет и трийсет и една занаднича през дебелото стъкло на вратата, докато персоналът вътре се туткаше около рафтовете с книги. Какво си въобразяват? Повече от ясно е, че тя не кръстосва тротоара отпред само за да си купи книга с рецепти от известни личности. Добре, че от литературна жажда не се умира, иначе тези хора биха те оставили да се гърчиш на тротоара. Най-сетне един младеж с набола брада и дълга мазна коса плъзна отключената врата встрани и Ани се шмугна вътре.

През нощта й бяха хрумнали няколко идеи. Тъкър никога нямаше да узнае това, но тя беше будувала до късно, заета със съставянето на читателски списък. В два след полунощ бе решила, че десет книги ще са достатъчни да отговорят на неговите нужди и на нейния ентусиазъм, но когато се събуди, прецени, че ако цъфне с клатушкаща се кула от книги, ще убеди Тъкър напълно в това, че е неуравновесена и вманиачена. Две бяха достатъчни, ако не можеше да реши, щеше да вземе три. Накрая купи четири с идеята да махне две от тях на път за болницата. Нямаше представа дали ще му харесат, тъй като не знаеше нищо за него освен това, че обича Дикенс. Болницата се намираше близо до Мраморната арка, затова се упъти към Оксфорд стрийт и хвана автобус в предполагаема западна посока.

Само дето… би трябвало всеки, който харесва литература от деветнайсети век, да е чел „Панаир на суетата“. И дали „Площадът на пияниците“ е подходящо заглавие за възстановяващ се алкохолик? В „Крадлата“ пък имаше описание на секс… Да не помисли, че му прави намеци? Пък и сексът май беше лесбийски. Да не го схване като предупреждение, че тя не се интересува от него в интимен план? Докато идеята всъщност е да покаже точно обратното. Освен това беше преживял инфаркт, така че може би всяка книга със сексуални сцени би била проява на нетактичност. По дяволите. Тя погледна през прозореца на автобуса, видя голяма книжарница и слезе на следващата спирка.

Пред входа на болницата, измъчвана от угризения, Ани натъпка в коша за боклук четири чисто нови книги, които не бяха по джоба й. Хвърляше книги на боклука, защото бе купила твърде много и не знаеше какво да прави с излишните, а също и за да не си помисли той, че някои от избраните заглавия са твърде явни и снизходителни, а също и защото не бе чела едно-две от тях, макар да трябваше да ги е чела, и ако той я попиташе за какво се разказва в тях, щеше да започне да заеква и да се черви. Ясно беше, че е обзета от паника. Беше нервна, а когато беше нервна, беше склонна да преувеличава нещата. Тя се огледа в огледалата на асансьора, докато се изкачваше към неговия етаж — изглеждаше ужасно, изглеждаше уморена и стара. Може би, вместо да се грижи толкова за викториански романи, трябваше да се погрижи за грима си. Щеше й се да е спала повече — никога не изглеждаше добре след по-малко от седем часа сън. Но вероятно и той не изглеждаше толкова добре, което беше някакво успокоение. Може би в това се състоеше Парадоксът на Ани: тя се харесваше само на мъже, които са прекалено зле, за да предприемат каквото и да е. Тя среса косата си без особен резултат и слезе от асансьора.