Ник Хорнби - Джулиет гола

Отначало Ани се зарадва, че Тъкър и Джаксън закъсняват. Това й даде време да се успокои и да се настрои, за да се представи такава, каквато искаше да изглежда. Да, между нея и Тъкър може би съществуваше някаква връзка, но тя бе виртуална и тънка като паяжина — да я духнеш и ще се разпадне. Но ако той бе пристигнал на минутата в три, тя вероятно нямаше да се въздържи и щеше да се метне на врата му, което изискваше реципрочна проява на ответни чувства, за каквито нямаше никакви доказателства. Около десет минути след три тя вече мислеше да го потупа приятелски по бузата, а още десет минути по-късно вече си мислеше да замени потупването с ръкостискане, макар да смяташе да обгърне дланта му с две ръце, за повече топлина. Към четири без петнайсет тя вече не си падаше толкова по него.

И, разбира се, ако прозираше, че изобщо е възможна подобна безочливост, нямаше да предложи да се срещнат в къщата на Дикенс на Даути стрийт. Наоколо нямаше нито магазини, нито кафене, в което да седне и да наблюдава входа на музея, докато посръбва капучино на цената приблизително на двуетажна къща в Гулнес. Затова трябваше просто да стои на улицата по най-глупав начин. И макар някъде в себе си да знаеше, че усещането за глупост в цялата тази работа неизбежно ще се появи като резултат от този детински флирт (ако флиртът може да бъде толкова еднопосочен, колкото този, без да се превърне в най-обикновено увлечение), тя все пак се надяваше това да се случи на по-късен етап, когато той престане да отговаря на нейните имейли. Какво си въобразяваше тя? Та той беше саможив, не напълно възстановен алкохолик и бивша рок звезда. Нито едно от тези качества не предполагаше, че той ще дотърчи до музея в три часа на секундата в четвъртък следобед. Как да постъпи? Един час по-късно, след като отхвърли идеята да разгледа сама музея (тъй като изведнъж престана да обича Дикенс толкова, колкото се бе преструвала), тя се запъти към Ръсел скуеър. Беше му изпратила номера на мобилния се телефон, но той не бе предложил нищо в замяна — доста лукав ход от негова страна. Знаеше единствено, че е отседнал в апартамента на дъщеря си, но дори да притежаваше детективските способности да изнамери нужната информация, нямаше да се обади и със сигурност нямаше да потропа на вратата. Все пак имаше някаква гордост.

Дълбоко в себе си тя още не се бе отказала от него, иначе щеше да се върне в евтината, смърдяща на мухъл хотелска стая недалеч от Британския музей, щеше да си вземе чантата с багаж за един ден и да се прибере с влака обратно в Гулнес. Но не искаше. Когато стигна до Ръсел скуеър, видя афиш, рекламираш, френски филм, и проседя два часа сама в тъмното, четейки субтитрите с присвити очи. Беше настроила телефона си на вибрация и продължи да го проверява на всеки пет минути в случай, че не е усетила вибрацията, но нямаше никакви съобщения, никакви пропуснати повиквания, никакви признаци, че има уговорена среща с някого.

В Лондон познаваше само двама души — Линда в Стоук Нюингтън и Антъни в Ийлинг. Един по един всичките й познати се бяха изпоженили и бяха напуснали града. Много от тях бяха учители, с които се познаваше още от колежа, и бяха преценили, че е по-добре да работят за мизерните си заплати в градове, където се живее по-евтино, отколкото в Лондон, и в училища, където учениците са изложени на нападения с ножове само в рап песни. Ани опита първо с Линда с идеята, че тя работи вкъщи и ще вдигне телефона и че Стоук Нюингтън май е по-близо от Ийлинг. Не щеш ли, Линда си беше вкъщи, отегчена, и каза, че ще остави работата си и ще дойде да я вземе и да я заведе на евтин индийски ресторант някъде в Блумсбъри. За беда обаче Линда беше непоносимо досадна — качество, за което Ани съвсем бе забравила до средата на триминутния им телефонен разговор.

— Боже мой, какво правиш тук?

— Дойдох… Имах интернет среща.

— В последното ти изречение има толкова тайни за разгадаване. Първо, какво стана с онзи ужасен Дънкан?

За своя изненада Ани усети, че я парва обида.

— Не беше толкова ужасен. Поне за мен.

Налагаше се да го защити, за да защити себе си. Това е причината хората да са толкова чувствителни за партньорите си и дори за бившите си партньори. Да признае, че Дънкан не струваше, означаваше да признае публично ужасната загуба на време и ужасната липса на вярна преценка и добър вкус. По същия начин бе продължила упорито да слуша „Спандау балей“ в училище, дори когато вече не й харесваше.