Ник Хорнби - Джулиет гола

Бяха й казали, че няма да умре, но работата беше друга — трябваше да използваш момента. Щом тя изпитваше към Тъкър повече благоразположение отвсякога, сигурно и другите се чувстваха по същия начин. Освен това си въобразяваше, че той много би искал да види някакво събиране, някакъв опит да се съединят частите от едно разпиляно семейство. Вината за това, че не го познава, не беше нейна.

{12 юни, 1986, Минеаполис

В зората на кариерата си Тъкър колекционираше истории за изцепките на разни музиканти. Той ги колекционираше не от желание да им подражава, а защото беше моралист, а историите бяха толкова отвратителни, че можеха да служат за нравствени ориентири — в неговата професия не беше трудно да се спечели репутация на свестен човек. Ако не хвърляш употребените момичета през прозореца, хората те смятат за Ганди. Той дори бе участвал в няколко сбивания в опит да спаси нечия чест — на момиче, на сценичен работник или на рецепционист в мотел. Веднъж, след като удари басиста на една инди-рок банда, която по-късно започна да пълни стадиони, някой го попита кой е умрял, та са го направили шибан крал. Въпросът, разбира се, беше реторичен, но той се замисли. Защо просто не оставеше тези младежи да се държат като младежи? Музикантите са задници още откакто е измислена лютнята, така че какво щеше да постигне, като смачка фасона на двама-трима подпийнали свирачи? Известно време отдаваше всичко на романите, които четеше, на порядъчността на родителите си, дори на брат си, който бе успял да се утрепе, блъсвайки пиян колата си в някаква стена. Съзнаваше, че книгите, родителите и лудият му, трагичен брат му бяха дали солидна етична подготовка. Сега разбираше, че неговото собствено падение беше неизбежно. Той се оказа от онези моралисти, които ненавиждат поведението на другите от страх пред собствената си слабост; колкото по-яростно се самобичувате, толкова по-трудно щеше да запази достойнство при собственото си падение. И имаше от какво да се страхува. Когато се запозна с Джули Бийти, откри, че у него имаше слабост и почти нищо друго.

Събуждайки се онази сутрин, Тъкър Кроу нямаше представа, че ще завърши деня, слагайки кръст на досегашния си живот, но и да знаеше, нямаше да възрази, защото вече не можеше да го понася. Ако го попиташ какъв е проблемът… Ако го попиташ какъв е проблемът, вероятно няма да отговори, защото обича да е лаконичен, загадъчен и леко сатиричен, защото така е по-тежкарско. Но кой си ти, да задаваш въпроси на Тъкър Кроу? Шибан рок журналист? Или още по-лошо — фен? Но ако той сам си зададеше този въпрос, което понякога правеше, когато не спеше и не пиеше, щеше да признае, че онова, което му причиняваше всекидневно нещастие, беше следното: той беше достигнал до неизбежното и тъжно заключение, че „Джулиет“ — албумът, който всяка вечер свиреха, за да го популяризират, беше тотално неискрен, напълно фалшив, пълен с мелодрама и превземки и той го ненавиждаше.

Това не беше непременно повод за скръб. Музикалните групи постоянно промотират неща, които не ги кефят, същото правят и актьорите и писателите — всеки има по някой скапан продукт. Но разликата при Тъкър бе в това, че „Джулиет“ беше единственото му произведение, което хората харесваха. Не бяха продали чак толкова много плочи, но през последните месеци стотици колежанчета, които не бяха чели или чували за истинска болка, камо ли да бяха изпитвали такава лично, се изсипваха на концертите му и пееха с него всички песни от начало до край. Те поглъщаха патетичната, самодоволна, ревлива ярост на Тъкър така, сякаш разбираха нещо от нея, и единственият начин да се справи с това беше, като насочи гласа си някъде далече над главите им. (Този предпазен механизъм накара един от журналистите да го опише като „все още погълнат от болката си“.) Не че песните бяха толкова посредствени. В музикално отношение те бяха доста добри и групата се бе научила да ги изпълнява умело; почти всяка вечер успяваха да вдигнат градуса на публиката до точката на кипене. „Ти и твоят перфектен живот“, с която завършваха концерта си всяка вечер, беше истински виртуозен шемет и по средата, точно преди китарното соло, Тъкър вмъкваше фрагменти от други известни любовни песни, например „Когато любимата ми е тъжна“ една вечер и „По-добре да ослепея“ — на следващата. Понякога той падаше на коляно, докато пееше, понякога публиката се изправяше на крака, понякога имаше чувството, че е истински актьор — човек, който извършва екстравагантни емоционални жестове, за да накара другите да изживеят определени чувства. А и текстът на „Ти и твоят перфектен живот“, макар и негов, не беше толкова лош. Очевидно бе облякъл любовното си разочарование от Джули Бийти в доста бляскави одежди.