Ник Хорнби - Джулиет гола

Продължаваше да се чувства нещастен и не можеше да се отърси от чувството за надвиснала катастрофа, което, доколкото си спомняше, беше класически признак на нещо друго. Джаксън го бе превърнал в хипохондрик — постоянната увереност на сина му, че всяка кашлица или неясна болка е симптом на рак или на старост, не се отразяваше добре и на двамата, — но той беше почти сигурен, че потенето, аритмията и лошото предчувствие се дължат на внезапното му излизане от укритието. Знаеше, че хората, които се интересуват от него там, във виртуалния свят на догадките, го възприемат като саможивец, но той не се възприемаше така. Все пак излизаше навън, ходеше по магазини и барове, посещаваше ученически мачове, така че не беше някакъв Селинджър. Просто не свиреше и не общуваше със сериозни млади журналисти от разни списания, а повечето хора и без това не се занимават с такива неща. Но на летището се бе уловил, че се мотае с широко отворени очи и уста, така че може би наистина се явяваше някакъв Каспар Хаузер 7 7 Каспар Хаузер (1812–1855) — така нарекли младежа, намерен през 1828 г. на пристанището в Нюрнберг. Една от загадките на XIX век. Никога не се разбрало откъде се е появил и защо развитието му е спряло на нивото на 2-годишно дете. По-късно в психиатрията с името „синдромът Каспар Хаузер“ наричат психопатологичния комплекс, който се наблюдава у хора, израсли в самота и лишени от общуване с хора в детството. — Бел.ред. , без да го съзнава. Самолетите също доста се бяха променили, освен това се бяха запътили за непознат голям град, където го очакваха бивша съпруга и дъщеря, която го ненавиждаше… Беше цяло чудо, че сърцето му успява да поддържа какъвто и да е ритъм, така че 7/4, ако този бе тактът, си беше екстра. Той остави книгата и потъна в нездрава, лепкава дрямка.

Натали бе изпратила кола да ги вземе. Закараха ги в апартамента на Лизи, някъде в Нотинг Хил, а шофьорът ги изчака да си оставят багажа и да си сменят дрехите. Тъкър се чувстваше замаян и болен, както и доста уплашен, и макар да искаше да си почине, определено не желаеше да оповръща белите килими на Лизи. Поради някакви усложнения бяха прехвърлили Лизи в обикновена, макар и доста лъскава болница, така че ако щеше да повръща, най-добре беше да изчака, докато стигне там.

Спомни си какво означава предчувствието за надвиснала катастрофа точно докато натискаше глупавата тежка входна врата на скъпата болница. Някой, може би робот с телосложението на Кинг Конг, обгърна гръдния му кош с грамадни стоманени ръце и започна да стяга. Надолу по ръката и нагоре по врата му премина свирепа електрическа болка и той се опита да не поглежда пребледнялото, уплашено лице на Джаксън. Искаше да се извини — не за това, че беше болен, а за всички лъжи, които бе изрекъл. „Прости ми, сине“, искаше да каже. „Това, дето ти казах, че никой никога не умира… не е вярно. Хората непрекъснато умират. Свиквай“.

Той продължи да крачи колкото можеше стабилно и спокойно, докато стигна до рецепцията.

— Мога ли да ви помогна? — каза жената. Виждаше отражението си в очилата й. Опита се да надникне през стъклата пред очите й.

— Много се надявам. Почти съм сигурен, че получавам инфаркт.

Има най-различни събития, които могат да предизвикват вълни от суматоха между континентите: наводнения и глад, революция, големи международни състезания. В този случай обаче причината беше влошеното здравословно състояние на един мъж на средна възраст. Телефони зазвъняха в апартаменти и къщи из Америка и Европа, а слушалките вдигаха привлекателни, все още стройни жени, прехвърлили трийсетте, четирийсетте или петдесетте. Ръце се вдигаха към изненадани уста, следваха допълнителни обаждания, загрижени приглушени гласове изричаха успокояващи фрази. Резервираха се полети, изваждаха се паспорти, отменяха се ангажименти. Съпругите и децата на Тъкър Кроу се втурнаха да го видят.

Идеята беше на Лизи. В нормалния живот тя беше сантиментална млада жена, която често се просълзяваше от домашни любимци, деца и романтични комедии; само че животът с Тъкър не беше нормален живот най-вече защото почти липсваше и времето, прекарано с него, се губеше във времето, прекарано без него. И как можеше да бъде другояче? Това беше неравна битка. Още при вида му и при звука на гласа му тя ставаше рязка и заядлива и с неудоволствие отчиташе, че гласът й се повишава с цяла октава. Но когато го видя в болничната стая, той спеше, упоен и безпомощен, и гневът й към него утихна. Тя можеше да бъде добра и любяща дъщеря, поне докато той лежеше там кротко. Бе решила, когато се събуди, да му говори вече така, както говореше на хората, които обичаше.