Ник Хорнби - Джулиет гола

— Съжалявам, татко. Не го мислех. Радвам се, че бебето е умряло, а не ти.

Децата не умеят да се справят със сложността на проблемите.

— Сега май ще трябва да пътуваме до Лондон, за да видим Лизи, нали?

— Едва ли. Тя няма да иска.

Тази мисъл не му беше хрумнала. Това лошо ли беше? Най-вероятно. „Най-вероятно“ беше обичайният отговор на този въпрос, когато го зададеше сам на себе си. Но Натали ще се грижи за Лизи, пастрокът й също ще бъде до нея… Нямаше нужда и той да седи до леглото й и да се чуди какво да каже.

— Тя сигурно иска да те види, татко. Аз бих искал да те видя, ако съм болен.

— Да, но… Ние двамата сме друго нещо. С Лизи не се познаваме толкова добре.

— Ще видим — каза Джаксън.

Кат дойде да изведе Джаксън на пица. Тя бе предложила да вземе и Тъкър, но той отказа — момчето се нуждаеше от известно време насаме с майка си, а и Тъкър не беше готов да се преструва, че са щастливо съвременно разделено семейство. Беше твърде старомоден (и елементарен) и смяташе, че ако двойка съпрузи могат да споделят пица, то могат да споделят и леглото. Все пак, когато я видя, осъзна неприятната мисъл, че беше способен да го направи, да седи в ресторанта, да хапва и да бърбори — раната бе зараснала твърде бързо. Малко преди това той би възприел този факт като признак на укрепнало психическо здраве, но от опит знаеше, че никой от признаците на остаряване не може да е добра новина, от което следваше, че този факт беше само едно скръбно доказателство за неговия непукизъм. Кат беше хубава жена, но той не можеше да си спомни, дори с насочен в челото му пистолет, какво го бе привлякло у нея. Нито можеше да възстанови обстоятелствата, които бяха довели до женитбата и до създаването на Джаксън или дори до влошаването на отношенията между двамата през последната година.

— Сигурно ще трябва да пътуваш до Лондон — каза Кат, когато разбра от него новината за Лизи.

— О, не — каза той, макар о-то да прозвуча малко пресилено. Този път идеята не беше нова. — Едва ли. Тя сигурно не би искала. — Той бе решил да се придържа към печелившата формула.

— Мислиш ли? — каза Кат.

— И без това не сме особено близки — каза Тъкър. — Тя едва ли очаква да прекося океана само за да бъда безполезен.

— Почти позна — каза Кат. — Тя няма да очаква това от теб.

— Именно — каза Тъкър. — Това казах и аз.

— Не, не каза това. Ти искаше да кажеш, че за нея няма да има значение. Аз исках да кажа — и това важи и за нея, — че винаги очаквам от теб най-лошото. Не разбираш много от отношенията между дъщери и бащи, нали?

— Не много. — Поне не толкова, колкото би трябвало, при положение, че имаше две дъщери.

— А тя дойде чак дотук, за да те види, когато разбра, че е бременна. Изглежда, си е навила нещо на пръста.

Той се обади на Натали веднага след това.

— Кога мислиш да дойдеш? — попита Натали.

— О — каза Тъкър и този път думата прозвуча по-лекомислено. — Веднага щом организирам нещата тук.

— Но ще дойдеш, нали? Лизи не очакваше да си направиш труда.

— Да, сигурно така си е помислила. Аз я познавам по-добре, отколкото тя подозира. А тя не ме познава изобщо.

— Тя ти е много ядосана.

— Да, това преживяване сигурно е събудило у нея доста различни емоции.

— Мисля, че ще е добре да свикнеш с реакцията на децата ти, които раждат свои деца. Това ги принуждава да видят колко си бил безнадежден.

— Страхотно. Нямам търпение.

Той закопча палтото на Джак и го целуна по главата. Естествено, единственото дете, което не беше прецакал, беше детето, чиито наследници едва ли щеше да види.

Чак доста по-късно, след като сложи Джаксън в леглото, той осъзна, че няма пари да пътува до Лондон. Всъщност нямаше пари да отиде дори до Ню Йорк; Кат му помагаше финансово за момента. Какво щеше да се случи после, беше загадка, която той не бързаше да разреши. Никой нямаше да остави Джаксън да гладува и това беше най-важното. Той се обади на Натали да й каже, че няма на кого да остави детето.

— Майка му не иска ли да го гледа? Ужас!

Това „Ужас!“ беше толкова английско и толкова жлъчно.

— Иска, но…

— Но какво?

— Но ще пътува. По работа.

— Мислех, че работата й е свързана с кисело мляко.

— Защо с киселото мляко да не може да се пътува?

— Няма ли да се вкисне?

Поне все още бе в състояние да почувства смъденето на гноясалата рана, която Натали му бе завещала — все беше нещо. Тази комбинация от злоба и глупост беше така непоносима, както и тогава.

— Тогава го доведи. Сигурна съм, че Лизи ще иска да го види. Той, изглежда, й е допаднал.