Ник Хорнби - Джулиет гола

Сигурно си разбрала от имейл адреса ми, че си падам по Дикенс — в момента чета писмата му. Има дванайсет тома писма, по няколкостотин страници всеки. И само писма да беше писал, щеше да има доста продуктивен живот, а той не е писал само писма. Има и четири тома публицистика, дебели книги. Издавал е две списания. Имал е доста интересен любовен живот и няколко дълбоки приятелства. Забравих ли нещо? А, да — създал е и една дузина от най-великите романи в англоезичната литература. И се питам дали моята страст не е предизвикана донякъде от това, че този човек е пълната ми противоположност. Той определено е човек, за когото не можеш да кажеш, че си е губил времето. И такива има, нали? Хората си падат по своите противоположности.

Но не са много хората като стария Чарли. Повечето хора изобщо не създават нещо, което да ги надживее. Те по-често продават халки за душ завеси, като онзи филмов герой на Джон Канди. (Искам да кажа, че халките може и да те надживеят, но едва ли ще са нещо, за което ще се говори след смъртта ти.) Така че не е най-важно с какво се занимаваш. Не може да е така. Най-важното трябва да е това какъв си, как се отнасяш към себе си и към другите хора и точно тук аз изгарям. Прекарах много време в пиене и в гледане на телевизия, без да обичам никого, съпруги, любовници и деца, и няма как да оправдая това. Което е и причината толкова да държа на Джаксън. Той е последната ми надежда и аз наливам всичко, което е останало у мен, в главата на това човече. Горкото дете! Трябва да задмине сбора от постижения на Дикенс, Кенеди, Джеймс Браун и Майкъл Джордан, за да не ме разочарова. Но така или иначе, аз няма да съм жив да го видя.

Тъкър}

{Скъпа Ани,

Пращам този имейл пет минути след предишния. Вече ми се струва, че съветът ми към теб е напълно безполезен и едва ли не обиден. Изтъкнах, че можем да откупим пропиляното време, като се грижим и отглеждаме децата си, а ти нямаш деца. Което е една от причините да се измъчваш за пропиляното време. Не съм толкова заблуден или тъп, колкото може би изглежда, но е ясно, че не обосновах добре препоръката си да ме възприемеш като свой гуру.

Следващата седмица ще идвам в Лондон по нещастен повод. Предпочиташ ли контактът ни да си остане такъв, какъвто е в момента? Или би се видяла с мен за по питие?}

Това за противоположностите я разби. Не знаеше в кого или в какво се е влюбила, но се чувстваше толкова объркана, мечтателна и безпомощна, колкото никога преди.

— Как можеш да загубиш бебе? — каза Джаксън. — Та то още не се е родило. Дори не може да отиде никъде.

Високо вдигнатите му вежди издаваха сдържано веселие. Тъкър виждаше, че момчето очаква края на шегата и знак, че му е позволено да се засмее.

— Виж, когато се казва, че някои е загубил бебето… — той се поколеба. Имаше ли по-лесен и мек начин да го обясни? Може би, но майната му. — Когато се казва, че някой е загубил бебето, това означава, че бебето е умряло.

Веждите се спуснаха надолу.

— Умряло ли?

— Да. Това се случва понякога. Дори доста често. Но Лизи е имала лош късмет, защото обикновено това се случва съвсем рано, когато бебето още дори не е станало бебе. Нейното е било по-голямо.

— И Лизи ли ще умре?

— Не, не. Тя е добре. Но в момента е много тъжна.

— Значи дори бебетата умират? И то бебета, които още не са родени? Това е ама наистина много гадно.

— Много.

— Но поне — лицето на Джаксън се разведри, — поне няма да станеш дядо.

— Не. Засега не.

— Още сума ти време. А щом няма да станеш дядо, значи може да не умреш. — Джаксън заподскача с радостни викове.

— ДЖАКСЪН! НЕ СЕ ДРЪЖ КАТО ТЪПАК!

Тъкър много рядко му крещеше, но направеше ли го, ефектът беше стряскащ. Джаксън замръзна, закри уши с длани и се разплака.

— Заболяха ме ушите. Ужасно. По-добре ти да беше умрял вместо бебето.

— Не го мислиш.

— Точно сега го мисля.

Тъкър съзнаваше причината за гнева си — чувството за вина. Това, че нямаше да става дядо, не беше първата му мисъл, когато майката на Лизи му съобщи новината, но определено беше втората, а времето между първата и втората не се оказа толкова почтително дълго, колкото му се щеше. Беше получил отсрочка. Някой там горе бе пожелал да удължи неговата — не младост, разбира се, дори не разцвет, а пред-прародителска възраст. Той не бе искал това. Искаше Лизи да е щастлива и да има здраво дете. Но всяко зло и така нататък.

Плачът на Джаксън вече не беше гневен и наранен, а по-скоро тъжен и гузен.