Ник Хорнби - Джулиет гола

Те се чекираха и си купиха малка планина от сладки неща и половин дузина списания. Тъкър се чувстваше зле, нервен и потен; когато заведе Джаксън да пишка, се видя в огледалото и се стресна от обезцветеното си лице. Освен ако бялото не се брои за цвят, а то сигурно се брои, когато е толкова подчертано. Почти със сигурност бе на път да се разболее от грип, пневмония или нещо подобно и прокле зле избраното време — двайсет и четири часа по-късно със сигурност щеше да бъде твърде зле, за да пътува. И можеше да си остане вкъщи, без да се излага и без да бъде най-лошият баща на света.

Наредиха се на опашка, за да минат проверката за безопасност — процес, който сякаш бе измислен, за да подхрани болезненото безпокойство на Джаксън. Тъкър обясни, че претърсват пътниците за оръжие.

— Оръжие ли?

— Понякога лошите се качват на самолета с оръжие, за да ограбят богатите. Но ние не сме богати, така че нас няма да ни закачат.

— А как ще разберат, че не сме богати?

— Богатите носят смешни часовници и миришат приятно. Ние нямаме часовници и миришем неприятно.

— Но защо трябва да си събуваме обувките?

— В обувките си можеш да скриеш малки пистолети. Тогава ще ходиш малко странно, но би могъл да го направиш.

Възрастната англичанка пред тях се извърна и каза:

— Не търсят пистолети, младежо, а бомби. Учудвам се, че татко ти не знае за терориста, който носеше взрив в обувките си. Той беше англичанин. Мюсюлманин, разбира се, но англичанин.

Татко му знае за терориста с обувките, мерси много, дърта подслушваща вещице, искаше да каже Тъкър. Обърни се напред и млъкни.

— Взрив в обувките? — каза Джаксън.

Тъкър разбра, че ако някога стигнат до Лондон, няма никога да могат да се върнат. Поне не със самолет. Марк щеше да кихне два билета за презокеанския лайнер, освен ако Джаксън не бе чул нещо и за „Титаник“. В такъв случай Марк щеше да плаща за специално английско училище с общежитие, а Джаксън щеше да порасне там и да придобие изискан английски акцент.

— Да. Опитал се да взриви самолета с експлозив, скрит в обувките му. Можеш ли да си представиш? Предполагам, че не му трябва много. Само колкото да пробиеш малка дупка в самолета. След което ФССССССК! Вакуумът ни изсмуква навън и ни пуска в средата на океана.

Джаксън погледна Тъкър. Тъкър направи физиономия, за да покаже, че старицата е смахната.

— Все по-благодарна се чувствам за това, че животът ми е към края си. Преживяла съм една световна война, но имам чувството, че теб те чака доста по-лошо от блицкриг, когато пораснеш.

Те застанаха пред скенера и помахаха весело на старата жена. А Тъкър започна да поднася простодушни и нелепи лъжи, с които да разсейва детето, докато се качат на самолета. Дори каза на Джаксън, че старицата е в пълна заблуда относно близостта на собствената си смърт, да не говорим за всички останали кончини, за които бе намекнала.

Тъкър не помнеше кога за последен път беше пътувал със самолет. В деня, в който заряза музиката, летя със самолет пиян, ядосан, разкъсван от угризения и ненавист към себе си, от Минеаполис до Ню Йорк, по време на който полет се опита да свали стюардесата и удари някаква жена, която му пречеше да сваля стюардесата, така че този полет се бе запечатал в паметта му. Тогава беше убеден, че стюардесата е отговорът на всичките му проблеми. Беше сигурен, че връзката им няма да просъществува дълго, но междувременно ще има много терапевтично чукане. А тъй като тя беше стюардеса, щеше да й се налага често да пътува, през което време той щеше да композира музика, а може би и да влезе в някое студио, което се намира близо до нейното жилище, и да възроди кариерата си. Всички тези неща й бяха неизвестни, докато той се опитваше да я сваля. Тя си мислеше, че той иска да я хване за задника, но нещата бяха много по-сложни и той се опитваше да го обясни на висок глас, през сълзи. Той я обичал.

Господи. Имаше късмет, че тя се оказа разумен човек. Можеше да се озове в съда в Ню Джърси. Вместо това се срещна с някого, после с още някого, родиха му се деца… Може би интуицията му за стюардесата беше вярна. Щеше му се да бе успял да й внуши, че двамата имат бъдеще, макар да не желаеше Джаксън да го няма.

Погледна към седалката до себе си. Момчето беше завито с одеяло, на ушите си имаше слушалки и гледаше пети пореден епизод от „Спондж Боб“. Беше доволен. Тъкър го бе предупредил, че филмът в самолета може да не му хареса, както се бе случило при последния му презокеански полет — пуснаха тъп филм, който не му се гледаше. Сега вече показваха всички тъпи филми, правени някога. Джаксън се захили, когато, доста преди баща си, разбра изобилието, което аудио-визуалната система предлагаше, и количеството боклуци, които можеше да изконсумира. Вече му се струваше, че полетът е прекалено кратък. Тъкър се отказа от романтичната комедия, която бе загледал. Доколкото успя да схване, проблемът между двамата главни герои, който им пречеше да бъдат заедно, се състоеше в това, че тя имаше котка, а той имаше куче и котката и кучето се дърлеха като куче и котка, което, посредством някаква мистериозна зараза, която филмът така и не успяваше да обясни, предизвикваше стопаните им също да се дърлят като куче и котка. Тъкър имаше предчувствието, че двамата ще успеят да изгладят проблемите в рамките на двата часа на филма. Не се притесняваше за тях. Но не успяваше да се задълбочи в — „Барнаби Ръдж“. Дикенс някак не се вписваше сред всички тези малки екрани, мигащи светлинки и миниатюрни кенове със сода.