Ник Хорнби - Джулиет гола

— И второ — какво стана? Вече си приключила? В шест часа? Да не си била на скоростна среща? — и тя се изкикоти идиотски на собствената си смешка.

— Знаеш как е — не всеки ден е Великден.

— Значи днес не е Великден?

Не, искаше да отвърне Ани. Нали това е смисълът на фразата, квачка такава. Да си видяла някой да слезе от олимпийската стълбичка със златен медал на врата и да каже „не всеки ден е Великден“?

— За съжаление.

— Запомни си мисълта. Идвам да те взема. Ще се видим след половин час.

Ани затвори очи и запроклина.

След като Линда се измъкна от гимназията в Северен Лондон, където преподаваше, тя се захвана със свободна журналистика, като пишеше статии за липосукция, целулит, кожени ботуши, сексаксесоари, коледни сладкиши и почти всичко друго, което евтините женски списания предлагат на читателите си като информация. При последния им разговор Линда горе-долу се справяше, макар да се преструваше, че ангажиментите за работа онлайн почти са се стопили. Линда имаше къносана коса и висок глас и всеки път, когато се срещаха, тя искаше да знае какво е усещането на Ани към това или онова, към Барак Обама или към някое риалити предаване, което Ани никога не гледаше, или към някоя група, която тя никога не слушаше. Ани всъщност нямаше усещане към много неща, освен ако усещане не е същото като мнение, но тя все си мислеше, че не е и че усещането е нещо по-агресивно, определено и необикновено. Дори да притежаваше тези качества, Ани не би ги вложила в „усещане“. Линда живееше с мъж, който беше също толкова безнадежден, колкото Дънкан, но поради някаква причина всички се преструваха, че не е и че романът му някога ще бъде завършен, публикуван и признат за гениална творба, а той ще престане да преподава английски на японски бизнесмени.

— И така? — каза Линда в индийския ресторант, още преди Ани да е съблякла: палтото си. — Умолявам те.

Може би Линда и Дънкан трябва да се съберат, помисли си Ани. Тогава ще могат да се умоляват и потрисат взаимно до повръщане.

— Оставих Майк вкъщи, за да си поклюкарим по женски.

— Идеално — каза Ани. Има ли други думи, които да се съчетават в толкова угнетителна фраза, както „да си поклюкарим по женски“?

— Какво правихте? Къде бяхте? За какво си говорихте?

Ани за миг се запита дали Линда не пародира интерес. Никой не може да се интересува чак толкова от една тъпа интернет среща, колкото предполагаха окръглените очи на Линда.

— Ами. — Какво можеха да правят? — Отидохме на кафе, после гледахме френски филм на Ръсел Скуеър и… Това беше.

— Какво се случи?

— Жената разбра, че съпругът й спи с един поет, и се изнесе.

— Не, на срещата, глупи.

Типично за Линда. Не може да разбере най-елементарна смешка, а изкарва Ани идиот.

— Да, аз…

О, какво значение има? Това е смешно. Бе си измислила някаква интернет вместо истинската среща, за която започваше да има усещането, че също е била наполовина фантазия. Защо да не продължи в същия дух и не даде на Линда малко храна за размисъл?

— Казахме си чао. Беше малко… Стана малко неудобно. Той беше довел гаджето си и май искаше да…

— Божичко!

— Да.

Ако историята, която разказваше, някога излезеше в книга, трябваше да спомене Роз в благодарностите или направо да й предложи съавторство. Според Роз такова нещо непременно щеше да се случи, ако тя действително си уредеше среща с някого по интернет.

— Случва се по-често, отколкото си мислиш — каза Ани. — Какви неща мога да ти разкажа…

Изведнъж се почувства като истинска писателка на романи. Първото й хрумване беше полубиографично, но тя уверено нагази в по-дълбоките води на въображението.

— Често ли си правиш срещи по интернет?

— Не много. — Не е чак толкова лесно да се измислят истории. Необходимо е да се загърби истината — нещо, на което Ани все още не бе съвсем способна. — Но двамата, с които съм си правила срещи по интернет, бяха толкова странни, че мога да ти разкажа по пет-шест истории за всеки от тях.

Линда поклати глава.

— Колко се радвам, че нямам общо с тези неща.

— Имаш късмет.

Последното не отразяваше действителното мнение на Ани. Малкото време, прекарано в компанията на Майк, я бе убедило, че Линда има отвратителен късмет.

— А какво стана с Дънкан?

— Хвана се с друга.

— Хайде бе. Не мога да повярвам. Божичко.

— Не беше толкова лош.

— О, Ани! Той беше противен.

— Е, не беше като Майк, но все пак…

Дали не прекали? Дори Линда щеше да усети сарказма в думите й. Но не. Линда само пусна лека, самодоволна усмивка.