Нино Ричи - Житията на светците

Аз само кимнах.

— Добре, върви. Ама не се бави. И като се върнеш, смени си най-после дрехите.

Персоналът по поддържането на кораба започна да се събира в трапезарията, за да се разпределят хората за избърсването на подовете и за почистването на парапетите и стените. Тези мъже с комбинезони и жени с мрежи на косите и гумени ръкавици ми се усмихваха, докато преминавах край тях:

— Ей, малкия, какво си се разбързал толкова?

Ама аз продължавах да тичам, докато накрая, когато се добрах до амбулаторията, вече бях останал без дъх. По стените в стаята за прегледи имаше много шкафове и лавици, но аз не бях забравил указанията на доктора. Започнах да претърсвам всяко чекмедже и шкафче, търсейки отчаяно нещо приличащо на чифт лъжици. Намерих ножици, пакети с памук, някакви странни очила, други още по-странни инструменти от лъскава стомана, а накрая, на дъното на едно чекмедже, попаднах на списание, от чиято корица ме гледаше жена със замрежен поглед, загърната в прозрачен воал. Обаче никъде никаква следа от нещо като лъжици. Накрая грабнах една къса стълба, която взех от ъгъла, и се покатерих до един висок шкаф, за да претърся рафтовете в него. Там видях комплект бутилки и метални контейнери, подредени в дървени касети, но не и лъжици. Като отворих третия шкаф, една зле закрепена бутилка се изтърколи от там и се разби върху белите плочки по пода, разливайки някаква червеникавокафява течност, от която стаята се изпълни със странна миризма.

Изпаднал в паника, аз с мъка пролазих по пода и се втурнах обратно към двеста и тринадесета каюта.

— Не можах да го намеря! — изкрещях още щом отворих вратата. Избухнах в плач. Но друг вик пресече моя откъм банята, не много мощен, ала все пак силен. Докторът вдигна очи към мен от пода, където още бе коленичил между краката на майка ми.

— Какъв помощник си ти? Имаш късмет, че майка ти ни облекчи. Само с един допълнителен напън и излезе ето това.

Луиза се показа от банята, понесла някакъв малък вързоп, увит в чаршафа.

— Кажи добре дошла на сестричката си. — Тя се наведе към мен, ама аз се отдръпнах назад. От вързопа се показваше само едно дребно лице, съвсем малко и грозно, с ужасно синя кожа, сбръчкано като изсушена маслина. Все пак бях залят от облекчение, че имаше всичко като останалите хора: тънко носле и очи и уши, че не беше някакво чудовище със змийска глава, както ме бе подплашил Алфредо Джирасоле.

Когато Луиза още повече доближи миниатюрното личице към мен, за да мога да го огледам по-добре, то се сви в гримаса и ревна. Луиза се засмя.

— Не те хареса — каза ми тя. — Братята и сестрите често не се спогаждат.

— Качи се на горната койка и си легни — каза ми докторът, след което се обърна към сестрата: — Донеси чисти чаршафи.

Майка ми сега само лежеше кротко; изглеждаше заспала, със затворени клепачи, а главата й бе отметната на една страна върху възглавницата й. Докторът още беше наведен между краката й, като държеше една черна тръба, увита около ръката му. Ръкавиците му бяха изцапани с кафеникава кръв, но също и с нещо бяло, приличащо на сирене. Под ръцете му бе поставен металния леген, който Луиза беше донесла.

— Какъв спектакъл, а? — рече докторът. — Сега остава само да дочакаме десерта.

Изчакахме доста дълго, без да говорим, без да помръдваме даже, но майка ми продължаваше да лежи спокойно на пода, а докторът все още дежуреше до нея, на колене, увил черната тръба около юмрука си. Накрая явно вече не можа да издържи повече и леко подръпна тръбата, ама съвсем лекичко, при което незабавно измежду краката на майка ми потече гъста, тъмна и кървава течност към легена под нея. Аз побързах да отвърна очи, усетил как ми се повдига.

— Готово — обяви докторът. — Може още малко да кърви, ама повече няма за какво да се тревожим.

Пристигна Луиза с чаршафите.

— Господи, каква бъркотия е направило момчето горе! Разляло е йод по целия под. Никога няма да успея да го изтъркам.

Луиза оправи койките, след което помогна на доктора да вдигне майка ми, която вече кротко спеше. Настаниха я, разбира се, на долната койка. Имах чувството, че бе изтекло много време, обаче навън, през илюминаторите, небето още тънеше в нощния мрак. Все пак бурята поне като че ли напълно ни бе отминала, защото високо горе на небосвода отново блещукаха хиляди звезди. Сега всичко ми се струваше като някакъв сън: бурята, кошмарните минути, когато едва издържах на палубата, но кожата ми още ме сърбеше под мократа ми пижама, сякаш някакви мънички червейчета пълзяха по нея.