Нино Ричи - Житията на светците

Вратата, през която преминахме, ни отведе в един тесен коридор, дълъг почти колкото цялата горна палуба. Илюминаторите тук бяха разположени по-високо. Спомних си, че бях минавал от тук при една от обиколките из кораба заедно с Антонио. Но сега не виждах Антонио сред офицерите и останалите членове на екипажа, които трескаво влизаха или излизаха от различните врати или пък бързаха надолу към трапезарията, за да поемат оттам в една или друга посока. Все пак някои от тях ме изгледаха през рамо, докато ни задминаваха.

— Къде си го повел този, докторе? Само не ми казвай, че е бил навън в това време. Ако капитанът разбере това, топките ще ти откъсне.

— Няма проблеми — небрежно махна с ръка докторът. — Всичко е под контрол.

Докторът ме поведе по една от вътрешните стълби и така стигнахме до главната палуба, недалеч от амбулаторията. Вратата, която преди бях отворил, сега бе затворена, макар че съседната трапезария още беше пуста.

— Ама ти наистина ли си влязъл отвън? — учуди се докторът. Докато вървяхме, снагата му се олюляваше като платно на вятър, макар че съумяваше да се придържа към централната пътека, без да се хваща по парапетите покрай стените. — Не мога да си обясня как ти е хрумнало да се измъкнеш навън. Защо първо не си потърсил сестрата? Луиза! — Докторът включи лампите още щом престъпи прага на приемната към амбулаторията. Надникна през гишето. — Луиза! Какво, още ли спиш? Нали си дежурна тази нощ и сега може би половината кораб те търси къде си. Как въобще можеш да спиш в толкова лошо време?

Докторът измъкна един ключ от джоба си и отключи вратата зад гишето. През коридорчето видях, че вътре имаше една маса, приличаща на болнично легло, с черна тапицерия, а над нея висеше голяма тъмна лампа като някакво сляпо око.

Щом се върна до вратата, докторът ми подаде едно малко стъклено шишенце, пълно с някакви хапчета.

— Ето — рече ми той и ми подаде шишенцето. — Кажи й да взима по две на всеки няколко часа. А ти трябва да се преоблечеш.

— Ама тя иска вие лично да дойдете — примолих му се аз. Идеше ми да се разплача. Вече бях започнал да губя надежда, че ще успея да го склоня да слезе до нашата каюта. — Тя ужасно силно стене. Каза ми непременно да дойдете. Каза още, че болките й били през няколко минути.

— Болки? — Докторът застина от изненада и се втурна обратно към гишето. Дъските по пода изскърцаха от тежестта му. — Какви болки?

Аз само безпомощно вдигнах рамене.

— Каза ми да ви кажа за тези болки.

— Пресвета Богородице — ахна докторът, целият пребледнял. — Тя ражда! Луиза! Луиза! За бога, скачай от това легло! Ще имаме раждане!

Докторът отново се втурна в стаята зад гишето. Чух го как трескаво отваря и затръшва чекмеджета, как ядосано хлопна по лавицата с купите. Само след минута изскочи с малка черна чанта в ръка. А Луиза със замъглени очи — едва сега видях, че беше малко над шестнадесет или седемнадесет, още момиче с големи черни очи и малко вирнато носле — се опря на рамката на вратата и панически се зае да пооправя престилката и бонето си.

— Ще имаме бебе?

— Донеси етер, Луиза, ама бързо! И леген! — Докторът и аз вече тичахме през глава надолу по коридора. Миг по-късно видях Луиза, стиснала легена до гърдите си с едната си ръка, а с другата все още се мъчеше да нагласи по-добре едната си обувка, когато изскачаше от вратата на амбулаторията.

Майка ми лежеше в същата поза, в която я бях оставил, с коленете нагоре и ръце, стиснати в рамката на койката. Но поне дишането й сега ми се стори по-спокойно.

— Още няколко минути — изнемощяло каза тя, когато влязохме, — и щях да бъда принудена сама да се оправям. Водите ми изтекоха. — Докторът опипа матрака между краката на майка ми. Ръката му веднага се намокри.

— От колко време сте така?

— От няколко минути.

— Бебето подранява ли?

— С около месец.

— Луиза, трябва да я поставим на пода. Метни няколко одеяла там. А ти — докторът се обърна към мен, — застани там пред св. Христофор и не гледай насам. И смъкни най-после тези дрехи.

Луиза се протегна към горната койка и смъкна оттам одеялата, натрупа ги на камара на тясната пътека между койката и шезлонгите. За щастие сега лампите престанаха да мигат, дори клатушкането на кораба като че ли понамаля, въпреки че вятърът и дъждът продължаваха да връхлитат върху илюминаторите. Луиза вече бе оставила на масичката за кафе легена, който бе довлякла със себе си. Вътре сестрата бе поставила и една малка сребърна кутия, в която чух да се трака нещо метално.