Нино Ричи - Житията на светците

Докторът и Луиза я подхванаха под мишниците и с тяхна помощ майка ми бавно се надигна от койката, за да легне на одеялата, застлани от Луиза върху пода. Още дишаше равномерно, но лицето й бе покрито с пот.

— Приготви я, Луиза — разпореди се докторът. А той чевръсто смъкна сакото си, после се извърна с гръб към майка ми, за да не го види как тайно измъкна малката бутилка и отпи глътка от нея. После метна сакото си връз облегалката на шезлонга, бръкна в черната си чанта и измъкна от там дебел калъп кафяв сапун, увит в чист целофан.

— Искате ли да я обръсна? — попита Луиза. Тя коленичи между краката на майка ми и бръкна под нощницата й, за да й свали бельото, което беше съвсем мокро.

— Никакво време няма! — задъхано изрече докторът, заобиколи майка ми и се втурна към банята. — Бебето много скоро ще започне да излиза.

И като в отговор на тези негови думи майка ми внезапно започна да се задъхва. Тялото й се напрегна и по едно време тя за няколко дълги, мъчителни секунди въобще не можа да си поеме дъх. Юмруците й сграбчиха одеялото под нея. Накрая дълъг, силен вик се изтръгна от гърлото й, затихвайки в бавно заглъхващи стенания, както една вълна се разпилява по брега. Дишането вече въобще не се успокои и само след миг тя отново изкрещя.

Докторът изскочи от банята.

— Дай ми чантата.

Щом Луиза му я подаде, той измъкна отвътре някакъв малък пакет и го разкъса със зъби. В пакета имаше памучен тампон; докторът изля върху него малко от съдържанието на сребърната кутия и коленичи край главата на майка ми.

— Какво правиш — изохка майка ми между две вдишвания. — Ти вониш… като фабрика за спирт.

— Това е само за анестезия.

— Не. Никаква анестезия.

— Госпожо, бъдете разумна — рече й докторът, все още с ръка, надвесена над главата на мама. — Защо да се подлагате на толкова много болки?

— Искам… да видя… всичко. — Обаче следващият спазъм я сграбчи и докторът притисна памука към лицето й. Викът й бе заглушен. Докторът задържа задълго памучния тампон върху лицето й; накрая майка ми като че ли се поуспокои, мускулите около очите й се отпуснаха и тя май изпадна в дълбок сън, като дишането й сега стана по-спокойно и по-ритмично.

— Луиза, ела тук и стой до нея. Ще й даваш по една доза през няколко минути.

Докторът коленичи между краката на майка ми и вдигна нощницата до кръста й; после я подхвана с ръцете си под коленете, за да ги разтвори. Извади някакъв тънък пакет от чантата си и си нахлузи две тънки прозрачни ръкавици; извърши това с две резки подръпвания и накрая ръкавиците прилепнаха по дебелите му пръсти и длани като нов допълнителен слой кожа. Наведе се напред и започна да бърка с пръсти в тъмното място между краката на майка ми. Не издържах и отвърнах очи.

— Главичката вече започва да излиза. Слава богу, че поне няма разкъсвания като онази проклета родилка от Калабрия. — Майка ми още простенваше, само че не викаше силно както преди, а от устните й се отронваха само полусподавени стонове като някой, който плаче на сън. Така изминаха няколко минути, през които всичко друго наоколо притихна, освен тези нейни приглушени стенания. Дори скърцането на корпуса на кораба като че ли спадна, а дъждът и вятъра вече не връхлитаха върху илюминаторите. Всичко изглеждаше застинало в някаква точка на неподвижност, както става на прага на зейнала бездна.

Широките рамене на доктора, надвесен над снагата на майка ми, ми пречеха да виждам какво става с нея; но когато той се отмести, видях, че ръцете му, още в онези прозрачни ръкавици, придържаха върха на някаква белезникава синьо-черна сфера, която се подаваше измежду краката на майка ми като яйце от кокошка.

Луиза, изглеждаща сега още по-уморена и сънлива, сведе дългите си клепачи, но оставаше коленичила край главата на майка ми, като през няколко минути й поднасяше памучния тампон.

— Много по-лесно е с етера — рече докторът. — Но защо не излиза?

Ала след като изминаха така още няколко минути и нищо не се случи, докторът като че ли започна да губи търпение.

— Дай ми форцепса — обади се той.

Със свободната си ръка Луиза се зае да тършува в чантата.

— Няма го.

— Там е, нали го сложих.

Луиза остави тампона и затърси по-съсредоточено.

— Не мога да го намеря. Искате ли да отида горе и да го донеса?

— Не, искам те тук — раздразнено каза докторът. — Ще изпратя момчето. Как ти беше името, момче?

— Виторио.

— Да, да, точно така. Е, Виторио, искам бързо да се качиш по стълбата до амбулаторията и да влезеш в моята стая, във вътрешната стая за прегледи. Вътре в третото чекмедже на първия шкаф отдясно ще намериш нещо, което прилича на две големи лъжици, съединени заедно, които могат да се отварят и затварят като уста. Ето така. — Той измъкна ръцете си измежду краката на майка ми, за да ги затвори и разтвори като челюсти. — Разбра ли?