Джералд Даръл - Зоологическа градина в моя багаж

Надникнах в клетката на чернокраката мангуста Тики. Тя се забавлявала по време на пътуването, пъхала лапи през решетките и лека-полека издърпала малката възглавничка и част от постелята на нашия готвач. Сега седеше със самодоволно и щастливо изражение върху останките от възглавничката сред цяла преспа бяла перушина.

— Не се безпокой — утеших го аз. — Ще ти купя нова възглавничка. Пази си останалите неща, защото ще ти открадне и тях.

— Да, са, ще ги пазя — отвърна Филип и погледна намръщено към облепената с бели пера Тики.

Продължихме пътя си през зелените и златисти планински пасища и под синьото небе, осеяно с бели пухкави облачета, разпилени от вятъра като валма вълна. Всичко наоколо като че бе направено от вятъра. Той бе гравирал и назъбил огромните надземни части на сивите скали в най-фантастични форми, високата трева се полюшваше от неговите милувки като океански вълни; под неговия напор малките дръвчета растяха огънати, разкривени, с ненормални израстъци по стъблата си и придобиваха съвсем друг вид. Целият пейзаж пулсираше и живееше в унисон с вятъра, а той свистеше тихо в тревата, караше малките дръвчета да скрибуцат и проплакват, свиреше и гърмеше из надвисналите скали.

Продължихме пътя си за Бафут и към залез небето придоби бледозлатист оттенък. Когато слънцето се скри зад очертанията на планините, всичко наоколо потъна в зеленикав и прохладен сумрак. Камионът изрева в мрака при последния завой и спря в центъра на Бафут — чертога на фона. Наляво от нас се простираше обширен двор, а зад него се виждаха купчина колиби, в които живееха жените и децата на фона. Над всички се извисяваше колибата, населявана от духовете на неговия баща и още много други по-малки духове. На фона на зеленикавото нощно небе тя приличаше на чудовищен и почернял от времето пчелен кошер. Кацнал на висок бряг, от дясната страна на пътя се издигаше домът за гости на фона, приличащ на двуетажна вила по италиански образец, построена от камък, с красив керемиден покрив и оформена като кутия за обуща. Широки веранди обикаляха двата етажа, обкичени като с гирлянди от тропически храсти, изпъстрени с розови и тухленочервени цветове.

Смъкнахме се уморено от камиона да наглеждаме разтоварването на животните и настаняването им на горната веранда. След това разтоварихме и подредихме цялото наше снаряжение. Докато правехме безуспешни опити да измием червения прах, запълнил всички пори на телата ни, Филип взе останките от своята постеля, сандъка с кухненските принадлежности и храната, и се отправи със стегната, бърза крачка към кухнята — същински военен патрул, упътил се да потуши малък, но досаден бунт. Когато нахранихме животните, той се появи отново и донесе чудно вкусна вечеря. Хапнахме, пъхнахме се в леглата и заспахме като заклани.

На следващото утро, още по време на прохладната и светла зора, ние се отправихме да засвидетелстваме уважението си към нашия домакин — фона. Преминахме през огромния двор и потънахме в истински лабиринт от малки площадчета и алеи, оформени покрай колибите на неговите жени. Най-после се озовахме в малък двор, в който огромно дърво гуава хвърляше дебела сянка. Тук се намираше личната вила на фона, малка и спретната постройка с керемиден покрив и изградена от камък, с широка веранда по продължение на едната й страна. И точно там, на върха на стълбата, водеща към верандата, ни чакаше моят приятел — фонът на Бафут.

Висок и строен, той стоеше на края на верандата, облечен в проста бяла роба със синя бродерия. На главата си носеше малко таке със същите цветове. На лицето му се разливаше така добре познатата ми весела и закачлива усмивка. Той протегна за поздрав огромната си, но красива ръка.

— Здравей, приятелю! — извиках аз и тръгнах с бързи крачки нагоре по стълбата.

— Добре дошъл, добре дошъл… ти пристигна… добре дошъл — възкликна той, сграбчи ръката ми в огромната си длан, а с другата ме прегърна през рамото и ме потупа нежно по гърба.

— Добре ли се чувствате, приятелю? — попитах аз и го погледнах в лицето.

— Добре, добре — отвърна той и се усмихна.

Отговорът бе излишен, защото изглеждаше в цветущо състояние. Преди осем години, когато се видяхме за последен път, той наближаваше осемдесетте години. Тези осем години явно бе прекарал много по-добре от мен. Представих му Джеки. Контрастът между двамата ми се стори много забавен. Високият около метър и деветдесет фон, изглеждащ много по-висок от дрехата, която носеше, се извисяваше, сияещ като великан над Джеки, висока точно метър и петдесет и три. Подадената му за поздрав ръка се стопи като детска ръчичка в неговата огромна тъмна лапа.