Джералд Даръл - Зоологическа градина в моя багаж

— Струва ми се, че след това уиски няма да мога да сложа и хапка за закуска в устата си — заяви Джеки.

— Та що за пиене бе това — възразих аз. — Чисто и просто малък сутрешен аперитив. Ще видиш какво ще стане довечера.

— Няма да пия довечера… пийте си двамата — отвърна непоколебимо Джеки. — Ще пийна само чашка и толкоз.

След закуска, както се занимавах с животните, случайно погледнах през перилата на верандата и видях малка група мъже, упътена към къщата. Когато наближиха, забелязах, че всеки носи кошница или кратуна, затъкнати със зелени листа. Едва ли носеха толкова скоро животни. Обикновено минаваше седмица, докато новината за моето пристигане се разнасяше сред ловците и те започваха да носят животни.

Наблюдавах ги със затаен дъх. Те свиха по пътя и се заизкачваха по дългата стълба към верандата, като през цялото време говореха и се смееха. Когато стигнаха най-горното стъпало, млъкнаха и поставиха внимателно багажа си на земята.

— Добро утро, приятели — поздравих аз.

— Добро утро, маса — отвърнаха усмихнати и в хор мъжете.

— Какво е това?

— Животинчета, са.

— Откъде знаете, че съм пристигнал в Бафут и купувам животни? — попитах крайно озадачен аз.

— Ей, маса, фонът ни каза — обясни един от ловците.

— Боже господи! — възкликна Джеки. — Ако фонът е разпространил новината преди нашето пристигане, още днес ще ни удавят с животни.

— Вече започнахме да се давим — отвърнах аз и погледах поставените ми в краката кошници и кратуни, — а ние не сме разопаковали дори и клетките. Както и да е, ще се оправим. Дай да видим какво са донесли!

Наведох се, взех една от кошниците от лико и я вдигнах високо.

— Кой донесе това? — попитах.

— Аз, са.

— Какво има вътре?

— Катериц, са.

— Какво пък е това — попита Джеки, докато развързвах кошницата.

— Нямам представа — отвърнах аз.

— Не е ли по-добре да попиташ? — предложи тактично Джеки. — Може да се окаже я кобра, я нещо подобно.

— Вярно, права си — съгласих се аз и спрях да развързвам кошницата. Обърнах се към ловеца, който ме наблюдаваше неспокойно.

— Що за животинка е тази катериц?

— Дребосъче, са.

— Лошо животинче ли е? Хапе ли?

— Не, са, не хапе. Тази катериц е малка, са… бебенце.

Окуражен от тези обяснения, аз отворих кошницата и надникнах вътре. На дъното, свита и разтреперана, върху наръч трева лежеше мъничка, дълга около шест-седем сантиметра катеричка. Положително бе родена преди няколко дни. Чистичка и лъскава, подобна на плюш кожа покриваше тялото й, а очите й още не бяха отворени. Вдигнах я внимателно и я поставих върху ръката си. Тя издаде слаби пискливи звуци, розовата й устица се отвори широко и очаквателно, а малките й лапички задраскаха немощно по пръстите ми. Изчаках търпеливо да секне потокът от антропоморфични чувства у моята жена.

— Добре — казах й аз, — ако желаеш, вземи я. Обаче те предупреждавам, че ще ти бъде адски трудно да я храниш. Заслужава да я вземем само заради това, че е с черни уши, а този вид е много рядък.

— О, ще се справим — отвърна оптимистично Джеки. — Животинчето е силно, а това е наполовина спечелена битка.

Въздъхнах. Спомних си моите мъки с безброй новородени катерички из различните части на света и как всяка една като че се оказваше по-ненормална и немощна от предишната. Обърнах се към ловеца.

— Това зверче, приятелю, е хубаво и ми харесва много. Но е още бебенце, нали? Сигурно няма да живее много, а?

— Вярно, са — съгласи се натъжено ловецът.

— Слушай, сега ще ти заплатя два шилинга и ще ти дам бележка. Ела отново след две седмици. Ако животинчето е живо, ще ти дам още пет шилинга. Съгласен ли си?

— Да, са, съгласен съм — отвърна ловецът и се усмихна щастливо.

Заплатих двата шилинга и му подписах полица за още пет, която той пъхна внимателно в една гънка на своя саронг.

— Внимавай да не изгубиш бележката. Изгубиш ли я, няма да ти платя нищо повече.

— Не, маса, няма да я изгубя — увери ме той, все така усмихнат.

— Погледни какъв прекрасен цвят — каза Джеки и надникна към сгушената в шепите й катеричка.

По този въпрос споделих напълно нейното мнение. Миниатюрната главичка бе оцветена в яркооранжево, а зад всяко ухо имаше ясно очертан черен ръб, също като че майка й не бе успяла да я измие, както трябва. Тялото бе зеленикаво с по-тъмни ивици по гърба и светложълто по коремчето, а смешната опашчица — тъмнозеленикава отгоре и огненооранжева отдолу.

— Как да я нарека? — попита Джеки.