Джералд Даръл - Зоологическа градина в моя багаж

Погледнах треперещото късче живот, което продължаваше да отваря широко уста върху дланта й.

— Наречи я така, както я нарече ловецът, — катериц Дребосъчето — предложих аз.

Така катеричката се превърна в катериц Дребосъчето, а по-късно, за по-кратко — Дребосъка.

Залисан с мисълта за името, аз се заех да отварям друга кошница, без да попитам ловеца какво има в нея. И когато най-непредпазливо отворих капака, отвътре изскочи малко, заострено като на плъх личице, ухапа ме светкавично за пръста, издаде остър гневен крясък и изчезна в дъното на кошницата.

— Какво, за бога, беше това? — попита Джеки, докато изсмуквах кръвта от пръста си и проклинах, а ловците извикаха в хор:

— Съжаляваме, са, съжаляваме, са — сякаш всички бяха виновни за проявената от мен глупост.

— Това злобно и мило животинче се нарича мангуста-джудже 23 23 Мангуста — джудже — най-дребният, но може би най-свирепият вид на сем. Viverridae. На големина е колкото нашенската невестулка. — Бел.ред. — обясних аз. — Макар и много дребни, те, изглежда, са от най-свирепите създания в Бафут. Издават най-неприятния крясък от всички дребни зверчета, които познавам, с изключение на мармозетката.

— В какво ще я поставим?

— Ще трябва да разопаковаме няколко клетки. Нека стои в кошницата, докато разгледам останалите животни — заявих аз и завързах отново внимателно кошницата.

— Не е лошо да притежаваме два различни вида мангуста — каза Джеки.

— Да — съгласих се аз и продължих да смуча пръста си. — Прелестно!

В останалите кратуни и кошници нямаше нищо интересно, освен три обикновени крастави жаби, малка зелена пепелянка и четири птици — тъкачи 24 24 Птици — тъкачи — сборно наименование на представители от сем. Ploceidae. Наименованието им произхожда от начина на построяване на гнездото — то изглежда като изтъкано от лико, ивици листа или сухи треви и виси като кошничка от дървото. — Бел.ред. , от които нямах нужда. Отпратих ловците и се заех да настаня мангустата — джудже. Едно от най-неприятните неща по време на експедиции за животни е да се окажете неподготвен с клетки. Аз допуснах такава грешка по време на моята първа експедиция. Макар и да имахме много и различни съоръжения, пропуснах да се снабдя с готови клетки, като сметнах, че ще разполагам с предостатъчно време да си ги направя на самото място. В резултат на това първият наплив от животни ни намери съвсем неподготвени. Наложи се да работим денонощно и успяхме да ги настаним, но нахлу втората вълна и всичко започна отначало. По едно време за походното ми легло бяха навързани за въжета шест различни животни. След този случай винаги вземам предпазни мерки и по време на експедиция нося сглобяеми клетки, така че каквото и да се случи, да съм сигурен, че ще мога да подслоня поне първите четиридесет — петдесет екземпляра.

Сглобих една от нашите специални клетки, напълних я със сухи бананови листа и успях да пусна вътре мангустата, без да ме ухапе. Тя застана на средата на клетката, впи малките си блестящи очички в мен, повдигна изящна лапичка и така яростно записка, че ни продъни ушите. Звукът бе толкова пронизителен и неприятен, че в отчаянието си подхвърлих голямо парче месо в клетката. Мангустата скочи отгоре му, разтърси го силно, за да се убеди, че не е живо същество, после го отнесе в един от ъглите и започна да го яде. Макар и да продължаваше да кряска, сега звуците се сподавяха от храната. Клетката поставих до тази на чернокраката мангуста Тики и седнах да ги наблюдавам.

На пръв поглед никой не би помислил, че двете животни имат някакво родство. Макар и все още бебе, чернокраката мангуста достигаше около шестдесет сантиметра на дължина и двадесет на височина. Широкичката й муцунка наподобяваше донякъде кучешка, с тъмни, кръгли и малко изпъкнали очи. Тялото, главата и опашката й имаха ярък кремавобял цвят, а стройните й крака бяха тъмнокафяви, почти черни. Пригладена, гъвкава и стройна, тя ми напомняше парижка бел-ами с изящна кожа, облечена в чифт черни чорапи. Обратно на нея мангустата — джудже нямаше нищо френско у себе си. На дължина заедно с опашката достигаше около двадесети пет сантиметра. Имаше дребничко, заострено личице, миниатюрно, закръглено розово носле, и чифт мънички, блестящи, оцветени в яркочервено очички. Сравнително дългата й гъста козина имаше шоколадов цвят, изпъстрена тук-там с по-ярки червеникавокафяви петна.

Тики надникна с вид на ужасена гранд дама към клетката на новодошлата, която кряскаше и мърмореше недоволно над кървавото парче месо. Самата Тики бе изискана и придирчива в храненето си и в главата й дори не минаваше мисълта да се държи толкова невъзпитано, да крещи и пищи с пълна уста, като че никога досега не се е хранила до насита. Тя наблюдава минута-две джуджето, изсумтя презрително, завъртя се елегантно два-три пъти, после си легна и заспа. Джуджето не се засегна от острата забележка за неговото поведение и продължи да хруска и да издава пискливи звуци, докато дояждаше остатъците от своята кървава храна. Когато и последната хапка бе погълната и всичко наоколо най-внимателно огледано, да не би да е останало някое незабелязано късче, мангустата — джудже седна на земята, зачеса се енергично, после се сви на кълбо и също заспа. След около час я събудихме, за да увековечим нейния глас за поколенията. Тя обаче издаде такива гневни и възмутени крясъци, че се видяхме принудени да пренесем микрофона на другия край на верандата. До вечерта успяхме да запишем гласа не само на мангустата — джудже, но и на Тики и освен това да разопаковаме приблизително деветдесет процента от нашата екипировка. След това се изкъпахме, преоблякохме се и вечеряхме с чувството на хора, много доволни от себе си.