Джералд Даръл - Шепнещата земя

В самолета отново се изправих пред херкулесовата задача да привържа моята приятелка за креслото, а след излитането да я развържа, но това беше последната отсечка от нашето пътуване. Местността, над която летяхме до сега беше истинска пампа, тук-там с групи от ниски хълмчета и пейзажът от самолета изглеждаше плосък и неизразителен. Сега срещахме все повече хълмове, при това все по-високи и по-високи, обрасли с храсти и гигантски кактуси, наподобяващи грамадни сюрреалистични свещници. А след това се появиха въздушните ями.

Първата се оказа доста дълбока и докато самолетът пропадаше, имах чувството, че стомахът ми е останал поне на тридесетина метра над главата ми. Моята приятелка, която по това време беше по средата на някаква заплетена и напълно непонятна история за някакъв неин далечен братовчед, отвори широко уста и издаде такъв пронизителен вик, че всички в самолета изтръпнаха. След това за мое облекчение тя се заля във весел смях.

— Какво беше това? — попита ме тя.

При моите ограничени познания по испански език аз направих всичко възможно да й обясня тайните на въздушните ями и в общи линии успях да се справя със задачата. Тя загуби всякакъв интерес към случката с нейния братовчед и започна да очаква с нетърпение нова въздушна яма, за да може напълно да й се наслади, тъй като, както обясни тя, не била подготвена за първата. Скоро тя бе възнаградена с превъзходна яма, която посрещна с възторжен вик и взрив от доволен смях. Тя се държеше като дете, качено на влакче в панаир, което прави стремглави спускания и изкачвания, и смяташе всичко това за особена заслуга на авиокомпанията, предназначена за нейно лично развлечение подобно на поднесената ни храна. Забелязах, че останалите пътници не изпитваха такова удоволствие от въздушните ями и поглеждаха сърдито към моята закръглена приятелка с лица, които с всяка измината минута ставаха все по-зелени и по-зелени. Сега ние летяхме над все по-високи възвишения и самолетът пропадаше и се вдигаше като останал без управление асансьор. Седналият от другата страна на пътеката мъж позеленя така, както според мен не може да позеленява лицето, на който и да е човек. Моята приятелка също забеляза това и се изпълни със състрадание. Тя се наведе през пътеката.

— Лошо ли ви е, сеньор? — попита тя.

Той кимна мълчаливо с глава.

— О, бедният! — промълви тя, зарови из чантата си, после измъкна огромен плик с много лепкави ароматични бонбони и му го подаде.

— Много помагат при прилошаване — обясни тя. — Вземете си едничко.

Бедният човечец хвърли поглед към ужасно втвърдената маса в книжния плик и заклати енергично глава. Моята приятелка сви рамене, погледна го жалостиво и напъха три бонбона в уста. Докато ги смучеше енергично и шумно, тя внезапно забеляза нещо, което дотогава се беше изплъзнало от острия й поглед — кафявата книжна торбичка, пъхната в джобчето на гърба на седалката пред нея. Тя я измъкна и надникна вътре, като очевидно очакваше да открие друг щедър подарък, скрит там от любезната авиокомпания. След това обърна озадачения си поглед към мен.

— За какво е това? — попита тя с развълнуван глас.

Обясних за какво служи книжната торбичка. Тя я повдигна и набързо я огледа.

— Всичко хубаво — промълви най-сетне тя, — но ако ми прилошее, тогава ще ми потрябва нещо много по-голямо от това.

Седналият през пътеката мъж хвърли поглед към обемистите й форми и кафявата книжна торбичка, и нейните думи нарисуваха във въображението му такава картина, която той не можа да понесе, защото се обърна бързо към своята торбичка и зарови лицев нея.

Когато в края на краищата самолетът кацна, всички пътници, с изключение на нас двамата с моята приятелка, се измъкнаха от него така, като че бяха преживели свиреп ураган. Във фоайето на аерогарата я очакваше нейният син — човек с приятно лице и напълно идентичен по форми със своята майка. Те издадоха пронизителни крясъци, понесоха се с вълнообразни движения един към друг и се прегърнаха така, че при сблъсъка тлъстите им тела се разтърсиха енергично. Когато привършиха прегръдката и бях представен, те ме обсипаха с благодарности за оказаните от мен грижи към моята спътничка. Шофьорът, който трябваше да дойде да ме посрещне, не се виждаше никъде и тогава цялото семейство Лилипампила (син, съпруга, три деца и бабата) хукна като глутница лисици из аерогарата, докато не го откриха. После ме отведоха до колата, прегърнаха ме, поканиха ме на всяка цена да ги посетя, докато съм в Салта, и стояха като солидна тлъста, усмихваща се и ръкомахаща фасада, докато колата ме откарваше към Калилегуа, където щях да отседна. Аржентинската любезност е съкрушителна. След като цялото семейство Лилипампила ме прегърна поред, почувствах как ме заболяха всички кости на тялото. Почерпих шофьора с цигара, аз самият запалих една, облегнах се назад и затворих очи. Чувствах, че съм заслужил напълно няколко минути почивка.