Джералд Даръл - Шепнещата земя

— Виждате ли — каза тя, като се задъхваше между изблиците от смях, — когато родите шест деца и имате добър апетит, губите напълно контрол върху размерите на тялото си.

Най-сетне, тъкмо когато самолетът докосваше земята, успяхме да затегнем предпазния колан около талията й.

Ние се измъкнахме навън вдървени, с изпомачкани дрехи и аз видях, че моята приятелка пристъпва с грацията и лекотата на облак. Тя очевидно реши, че аз съм нейно завоевание през това пътуване, ето защо учтиво и със старомоден жест аз й предложих ръката си и тя ме хвана с кокетна усмивка. Хванати един за друг като влюбена двойка, ние се отправихме към неизбежното малко кафене и тоалетните, които украсяваха летището. Тук тя ме потупа леко по ръката, каза, че няма да се бави дълго и заплува към вратата с надпис: „Senoras“, през която се провря с мъка.

Докато тя общуваше с природата, аз се възползвах от случая да огледам един израснал край кафенето голям храст. Той имаше размери на средна хортензия и въпреки това по клонките и между листата му (дори при бегъл поглед) открих петнадесет различни вида насекоми и пет вида паяци. Беше ясно, че приближавахме тропическата област. След това забелязах една много стара моя приятелка — богомолката; кацнала върху един лист, тя се люлееше от една на друга страна и се оглеждаше със светлите си зли очи. Аз я свалих от листа и я оставих да се изкачи горделиво по ръката ми. Точно в този момент моята приятелка се върна. Когато зърна малкото същество, тя издаде такъв вик, който с помощта на попътния вятър можеше да се чуе дори в Буенос Айрес, но за мое учудване той не изразяваше ужас, а възторг от приятна среща.

— О, дяволски кон! — извика възбудено тя. — Когато бях дете, често си играехме с него.

Това ме заинтересува, защото като малък и аз често играех в Гърция с богомолката, а местните хора също я наричаха дяволски кон. Ние си играхме десетина минути с насекомото, карахме го да тича нагоре-надолу по ръцете ни и се смяхме толкова много, че останалите пътници очевидно помислиха, че не сме с всичкия си. Накрая оставихме богомолката обратно в храста и отидохме да пием кафе, но точно в този миг пристигна един служител и като размахваше извинително ръце, съобщи, че полетът се отлагал с два часа. Струпалите се пътници започнаха да се възмущават. Служителят обаче добави, че автобус на авиокомпанията ще ни закара до града и там в хотела авиокомпанията ни кани да консумираме, каквото си пожелаем, за нейна сметка. Моята приятелка изпадна във възторг. Каква щедрост! Каква любезност! Аз й помогнах да се качи в автобуса, после се понесохме с грохот по прашния път към града и спряхме пред чудноват хотел с викторианска фасада.

Вътрешността на хотела бе толкова пищна, че моята приятелка остана напълно зашеметена. Вътре се издигаха огромни кафяви колони от изкуствен мрамор, имаше множество саксии с жалки на вид палми, тълпи келнери, които приличаха на прекарващи годишния си отпуск посланици, и своеобразна мозайка от малки масички, пръснати като че до самия хоризонт. Моята приятелка се държеше здраво за ръката ми, докато я водех към една от масичките, около която седнахме. Цялото това великолепие, като че я лиши от способността да говори. Като се запъвах непрестанно, аз поръчах царско меню на един от „посланиците“ (който, изглежда, не се бе бръснал още от времето, когато за последен път е изпълнявал своите служебни задължения) и се настаних удобно, за да му се насладя. Много скоро под влияние на петте големи чаши кафе с каймак, чиния топли медиалунас 16 16 Аржентински тестен пирог. — Бел.пр. с масло, последвани от шест парчета крем пита и около двеста и петдесет грама грозде, моята приятелка престана да се отнася с благоговение към заведението и дори поръча на един от „посланиците“ да й донесе празна чинийка за семенцата от гроздето.

След това, преситени от безплатна храна, ние се отправихме към автобуса. Шофьорът седеше на калника и мрачно човъркаше зъбите си с клечка кибрит. Попитахме го дали е време да се връщаме на аерогарата. Той ни огледа с явно отвращение.

— Media hora 17 17 След половин час (исп.). — Бел.пр. — отвърна шофьорът и се върна към дупката на кътния си зъб, в която вероятно се надяваше да открие богати залежи полезни изкопаеми, та дори и уран.

За да убием времето, двамата с моята приятелка тръгнахме да се разходим из града. Тя се зарадва на отдалата й се възможност да играе ролята на разводач на истински чужденец, като ми показа и обясни абсолютно всичко. „Това е магазин за обувки… виждате ли, на витрината има обувки“ — и аз разбрах без нито капка съмнение, че това наистина е магазин за обувки. „А това е градина, в която растат цветя. Онова там, завързаното за дървото животно, е магаре. О, а това тук е аптека, откъдето купувате лекарства, когато не се чувствате добре.“ Без да обръща внимание на пешеходците, които се мъчеха да си проправят път по тротоара, тя стоеше упорито пред витрината на аптеката и изобразяваше толкова живописно страданията на хората, че очаквах всеки миг някой да повика линейка (ако градът, разбира се, можеше да се похвали с такава придобивка). Общо взето, нашата разходка се оказа твърде успешна и аз изпитах съжаление, че трябва да се връщаме при автобуса и да отпътуваме за аерогарата.