Младият мъж се сепна.
— Не разбирам — измърмори гой.
— Хайде, отговори на въпроса ми. Можеш ли да направиш така, че тази страница да изчезне?
— Бих могъл — отвърна Фрост, — но не само аз забелязах надписа. Видя го и Киларни. И Мейхю. Един от закупчиците също, Джак Хармън, ако не се лъжа. Той сега е в Греймаут. Може да са го споменали пред някого. Нямаше как да не привлече вниманието ни, нали разбираш. Не е нещо, дето лесно да се забрави.
— По дяволите! — Манъринг стовари юмрук на бюрото си. — По дяволите! По дяволите!
— Не разбирам — повтори Фрост. — Какво те притеснява?
— Какво ти става, Чарли? — избухна домакинът. — Половин месец ли ти трябваше, че да дойдеш да ми го кажеш? Какво прави толкова време, в носа ли си бърка? А?
Банкерът се отдръпна леко.
— Дойдох при теб, тъй като сметнах, че тази информация може да ни помогне да намерим господин Стейнс — отвърна той с достойнство. — Парите принадлежат на него, не на Кросби Уелс!
— Не ми пробутвай врели-некипели! Ако беше така, щеше да дойдеш преди половин месец, не сега!
— Но аз открих връзката със Стейнс едва днес сутринта! Откъде можех да знам за „Аврора“? Не пазя регистър за сметките и дяловите участия на всеки клиент в главата си. Откъде да…
— И ти си се облажил — прекъсна го Манъринг и насочи пръст към него. — Получил си пай от парите!
Фрост се изчерви.
— Това няма нищо общо.
— Хайде, признай си, взе ли нещо от съкровището на Кросби Уелс?
— Ъъъ, между нас да си остане…
Магнатът изруга.
— И затова си мълчал, така ли? — С изпълнено с отвращение рязко движение на китката той хвърли пурата в огъня. — Докато не се появи вдовицата и не се оказа притиснат в ъгъла. И сега си дошъл да свалиш картите, и имаш наглостта да се държиш тъй, все едно ми правиш услуга! Проклет да съм, Марли! Проклет да съм!
Фрост го изгледа обидено.
— Не, не си прав. Едва днес сутринта сглобих картинката. Наистина. Том Балфор дойде в банката с някаква изсмукана от пръстите история за Франсис Карвър, помоли ме да проверя дяловите регистри за него и така открих…
— Какво?
— Че Карвър е купил акции от „Аврора“ малко след като Стейнс е придобил находището. Едва днес сутринта го разбрах.
— А какво искаше Томас Балфор?
— И щом Балфор си тръгна, прегледах данните за „Аврора“ и забелязах, че печалбата от участъка започва рядко да спада, след като Карвър придобива акции от него, и чак тогава си спомних за надписа на слитъците и навързах всичко. Честна дума.
Манъринг повиши глас:
— А Томас Балфор какво иска от Франсис Карвър?
— Иска да го изправи пред съда.
— Защо?
— Според него Карвър е отмъкнал пари от чуждо находище или нещо от този род. Но не беше искрен, в началото се опита да ме подхлъзне.
— Хмм…
— И веднага дойдох при теб — продължи младият мъж, който все още се надяваше на похвала. — Тръгнах си рано от банката, за да дойда направо тук. Веднага щом сглобих картинката.
— Сглобил си картинката! — избухна домакинът. — Нищо не си сглобил, Чарли! Половината парчета липсват.
Фрост се засегна.
— Какво искаш да кажеш?
Манъринг обаче не му отговори.
— Джони Кю — измърмори той. — Проклетият Джони Кю!
Надигна се рязко, тъй че столът политна и се удари в стената, а колито скочи радостно и заподскача край него.
— Кой е Джони Кю? — попита Фрост, ала в същия миг си спомни, че Кю е китаецът, който работеше в „Аврора“.
Името му беше вписано в регистъра в банката.
— Моят китайски проблем, който, боя се, вече е и твой — отвърна мрачно Манъринг. — С мен ли си, Чарли, или против мен?
Банкерът сведе очи към пурата.
— Иска ли питане? С теб съм, разбира се.
Манъринг се насочи към дъното на кабинета. Отвори един шкаф и се показаха две карабини, различни пистолети и огромен колан с два кобура от еленска кожа, украсени с шнурчета. Магнатът се захвана да намества на дебелото си шкембе нелепите такъми.
— Трябва ти оръжие. Носиш ли нещо?
Фрост се изчерви леко. Наведе се да изгаси пурата, без да бърза, натисна угарката три пъти в пепелника и след това намачка пепелта на ситна черна прах.
Магнатът тропна с крак.
— Ей, не ме ли чуваш? Въоръжен ли си, или не?
— Не съм — отвърна банкерът и най-сетне пусна угарката. — Честно казано, Дик, никога не съм стрелял.
— Не е кой знае каква философия. Просто е като фасул.
Той се върна до шкафа и избра от поставката два кремъчни пистолета. Фрост го наблюдаваше.
— Не ставам за секундант — рече той, като се помъчи да прикрие уплахата си, — още повече не знам за какво е спорът и не разполагам с нужните средства да го прекратя.
Читать дальше
