Фрост усещаше, че другият продължава да крие нещо от него.
— А самото злато? — попита той. — Според теб откъде е дошло? След като „Аврора“ е изчерпано находище. А ако не е, кой подправя документите, за да изглежда, че мината не струва нищо?
Магнатът нахлупи цилиндъра си.
— Мога да отговоря само едно — рече той, като прокара по ръба показалец и палец. — Имам стари сметки за уреждане. Никой не е правил Дик Манъринг на глупак повече от веднъж, а като гледам, този китаец точно това се опитва да стори. Да вървим! Или те хвана шубето?
Никой не обича да бъде наричан страхливец, най-малкото истинските страхливци. Банкерът отвърна студено:
— Не!
— Добре. Значи всичко е наред. Хайде!
Фрост пъхна ръце в ръкавите на палтото и подхвърли:
— Надявам се да не се стигне до бой.
— Ще видим — отвърна Манъринг. — Ще видим какво ще стане. Хайде, Холи, напред! Чака ни работа в кариерата!
Ф
Когато Фрост и Манъринг излязоха от „Уелският принц“, нахлупили цилиндрите заради дъжда, Томас Балфор тъкмо беше свил по „Калайджийска“ три преки по на юг. Беше прекарал изминалия час и половина в Немската гостилница на „Лагерна“, където чинията с кисело зеле с наденички и гъст кафеникав сос, буйният огън и относителното спокойствие му бяха помогнали да поразмишлява съсредоточено над делата на Алистър Лодърбак. От гостилницата си тръгна освежен и се насочи право към редакцията на „Уест Коуст Таймс“.
Капаците бяха затворени, както и вратата. Балфор натисна дръжката, беше заключено. Заинтригуван, той заобиколи сградата, отзад, в малка пристройка, живееше издателят на вестника Бенямин Льовентал. Превозвачът се ослуша, не чу нищо и предпазливо бутна вратата.
Тя се отвори с лекота и той се озова лице в лице със самия Льовентал, който седеше на масата с ръце в скута, все едно само беше чакал Балфор да го сепне и да го изкара от унеса му. Вестникарят скочи рязко.
— Том! — извика той. — Какво се е случило? Защо не почука?
Масата всъщност беше стар тезгях, повърхността беше очукана, неравна и изпъстрена със следи от мастило и други вещества, сега обаче беше почистена от печатарските инструменти и покрита с бродирана покривка. В средата беше сложена чиния, в която гореше дебела свещ.
— О, извинявай, Бен — отвърна превозвачът. — Здрасти. Извинявай. Не исках да те безпокоя, изобщо не исках да…
— Добре дошъл си! — прекъсна го радушно Льовентал, който бързо осъзна, че гостът му все пак не носи лоши новини, а се е отбил на раздумка. — Влизай, не стой на дъжда.
— Не исках да прекъсна…
— Не си прекъснал нищо. Хайде, хайде, затвори вратата!
— Не идвам по работа — рече Балфор като извинение, понеже знаеше, че свещеният ден на евреина е само за почивка. — Не е делово. Просто исках да обсъдим нещо.
— Разговорите с теб не се броят за работа, те са наслада — отвърна любезно Льовентал и за четвърти път го подкани: — Хайде, влизай!
Балфор пристъпи прага и затвори вратата. Домакинът се върна на мястото си и скръсти ръце.
— Отдавна си мисля, че за един евреин вестникарство го е идеалното занимание. В неделя вестникът не излиза и това сякаш е измислено точно заради съботата. Жал ми е за моите конкуренти християни. Те трябва цяла неделя да набират, да мажат буквите с мастило и така нататък, за да са готови за понеделник, няма за кога да почиват. И точно над това разсъждавах, когато влезе. Да, закачи си палтото. Сядай.
— Аз съм от англиканската църква — рече Балфор, който като мнозина от лоното на това вероизповедание се смущаваше от всяко външно проявление на вярата.
Изгледа подозрително свещта на масата, все едно домакинът му беше извадил власеница или пък камшик с шипове за самобичуване.
— Какво те мъчи, Том?
Бенямин Льовентал не беше сърдит на неканения гост, задето му се беше натрапил в празничния ден, тъй като вярата му беше непоклатима и той не беше от хората, които изпитват съмнение в себе си. Често нарушаваше правилата на съботата и не се упрекваше за това, защото си даваше сметка за разликата между дълга, породен от страх, и дълга, който идва от любовта: той вярваше в яснотата на своите възприятия и смяташе, че когато нарушава правилата, го прави по основателни причини. Освен това не можеше да се отрече, че след два часа безспирни молитви вече не го свърташе на едно място, евреинът беше деен човек и не можеше да изкара дълго време без външни дразнители.
— Току-що чух — поде Балфор, разперил длан върху масата — за Емъри Стейнс.
Читать дальше
