— А! — възкликна изненадано Льовентал. — Чак сега ли? Да не си си бил заврял главата в пясъка?
— Бях зает — обясни превозвачът и отново спря поглед върху свещта, от малък не можеше да седи до свещ, без да му се прище да я докосне, да прокарва през пламъка показалец, докато не почернее, да мачка меките топли крайчета, да топне върха на пръста си в горещия разтопен восък и след това бързо да го дръпне, тъй че восъкът да застине като жълта шапчица, която при изстиването изсветлява и се напуква.
— Толкова зает, че не си чул новината? — подкачи го вестникарят.
— В града е един приятел. Политик.
— А, да, почитаемият Лодърбак. — Льовентал се облегна. — Надявам се, че той поне чете моя вестник — за разлика от теб! Появява се често в моите материали.
— Да, знам — кимна Балфор. — Виж, Бен, исках да те питам нещо. Сутринта минах през банката и разбрах, че някой е пускал при теб обява. С молба към господин Стейнс да се завърне. Мога ли да попитам кой?
— Разбира се. Обявленията са публични, а и тя сложи номера на пощенската си кутия, достатъчно е човек да отиде до пощата и да погледне кутията, за да разбере името ѝ.
— Значи е жена?
— Сигурно ще се изненадаш, но става дума за една от нашите „нощни пеперуди“. Можеш ли да познаеш коя?
— Лизи? Лизи Ирландката?
— Анна Уедърел.
— Анна?
— Да! — Льовентал се усмихна широко, той обичаше да споделя информацията, с която разполагаше, и му беше приятно да играе ролята на добре осведомен източник. — Не би ти минало през ума, нали? Дойде при мен два дни след изчезването на господин Стейнс. Опитах се да я убедя да почака да мине още малко време, струваше ми се прахосничество да публикува обява, след като него го няма само от два дни. Може просто да е някъде из кариерата, казах ѝ, или да е тръгнал нагоре по брега към Грей. Може да се върне утре! Но тя беше непреклонна. Заяви, че той не бил заминал, бил изчезнал. Беше категорична. Използва точно тези думи.
— Изчезнал — повтори Балфор.
— Горката, беше изправена пред съда същата сутрин — продължи вестникарят. — Какъв лош късмет я преследва от миналата година. А е мило девойче, Том, много мило.
Превозвачът се намръщи, не беше нужно да му обясняват какво мило девойче е Анна Уедърел.
— Не мога да си ги представя — рече той на глас, като клатеше шава. — Не мога да си ги представя заедно. Те са като деня и нощта.
— Деня и нощта — повтори Льовентал, който проявяваше интерес към устойчивите словосъчетания на този чужд за него език. — Кой е денят? Стейнс може би, ако Анна е нощта!
Балфор май не го слушаше.
— А Анна подсказа ли по някакъв начин защо издирва Стейнс? Имам предвид защо…
— Искаше да се свърже с него, разбира се — отвърна вестникарят. — Но подозирам, че не това ме питаш.
— Не, имах предвид…
Балфор не довърши изречението. Льовентал се усмихна.
— Какво се чудиш, Том? Ако той е проявил и грам привързаност към нея…
— Какво?
Вестникарят цъкна с език.
— Е, не можеш да отречеш, че в сравнение с господин Стейнс ние с теб сме малко побелели.
Балфор се намръщи. Какво им беше лошото на белите коси? Те придаваха на мъжа достолепен вид.
— Имам и друг въпрос — рече той, за да смени темата. — Какво знаеш за Франсис Карвър?
Льовентал вдигна вежди.
— Не много. Чувал съм какви ли не истории, разбира се. Винаги е пълно с истории за хора като него.
— Да, така е — кимна превозвачът.
— Какво знам за Франсис Карвър… — проточи замислено Льовентал. — Знам, че идва от Хонконг. Баща му е някакъв финансист, нещо, свързано с търговски сделки. Но явно пътищата им са се разделили, тъй като Карвър не е свързан с фирмата на баща си. Работи сам. Занимава се с търговия. Навярно са се разделили, след като синът е попаднал в затвора.
— И какво мислиш за него? — настоя Балфор.
— Струва ми се, че впечатлението ми за него не е много добро. Първо, той е син на богаташ и второ, е бивш затворник, но дори и да беше обратното, Карвър е взел най-лошото и от двата свята. Той е мерзавец, но е хитър. Другояче казано, живее в разкош, само че като звяр.
(Това обобщение беше типично за Бенямин Льовентал, който в мислите си имаше склонност да заема просветителската средна позиция между две крайности. При преценката си за околните първо намираше някакво същностно противопоставяне в тяхната личност и след това обясняваше как полюсите на това противопоставяне могат да бъдат обединени и теоретично, и от самия него. Беше му съдено да съзира присъща дуалност във всичко — дори в своето верую за дуалността — и в резултат на това не можеше да не възприеме система от строги лични принципи, свои категорически императиви, като защитна мярка срещу този свят на противоречия и постоянна промяна. Принципността му беше флегматична, разсъдъчна и високо нравствена, тя беше единственият непоклатим престол, от който Льовентал можеше да разглежда безконечните дуалности, и той изцяло зависеше от нея. Беше ведър в ежедневните си задачи, шеговит по отношение на религията и гъвкав в работните си дела, но за императивите си не допускаше възможността да греши и никога не би отстъпил от тях.)
Читать дальше
