— Съжалявам — измърмори Фрост и поклати едва-едва глава.
— А, да — отвърна разочаровано Манъринг, — ти не се обзалагаше, вярно. Ти си от благоразумните типове. Не хвърляш ези-тура, освен ако не си сигурен, че ще прибереш монетата в джоба си, а?
Банкерът не отговори, думите на домакина му бяха напомнили за трийсетте лири, които беше прахосал тъй безразсъдно. В следващия миг Манъринг извика:
— Хайде, не ме карай да чакам! — Той се беше посмутил, тъй като последната му забележка можеше да се приеме за обидна, и затова, за да отвлече вниманието, настоя с още по-голямо настървение: — Изплюй камъчето! Какво ти е направило впечатление?
Чарли Фрост обясни какво е установил сутринта: че Франк Карвър притежава половината дялове от „Аврора“ и че той и Емъри Стейнс са в пълния смисъл на думата съдружници.
— Да, знам — кимна Манъринг. — Но това е дълга история и си е лична работа на Стейнс. Какво значение има?
— Има, защото „Аврора“ е свързана с главоблъсканицата около Кросби Уелс.
Магнатът се намръщи.
— Как?
— Ще ти кажа.
— Слушам те.
Фрост всмука от пурата и издиша дима.
— Златото на Уелс мина през банката — рече той. — Така да се каже, през ръцете ми.
— И?
Дик Манъринг не можеше да търпи друг да е за дълго под светлината на прожекторите и имаше навика често да прекъсва събеседника си и да го подтиква да стигне до същината колкото се може по-бързо и с по-кратки думи. Фрост обаче не обичаше да го пришпорват.
— Ето кое е странното в цялата работа. Златото беше претопено, и то не от нас, в банката. Явно е било направено другаде, тайно.
— Претопено! — възкликна Манъринг. — Не бях чул за това.
— Няма откъде — отвърна банкерът. — Златото, което пристига при нас, дори и да е на готови слитъци, пак се претопява. Целта е да се прочисти от всякакви примеси и да се гарантира качеството. Затова Киларни претопи златото на Уелс, преди да бъде оценено, и когато всички го видяха, то беше на слитъци, подпечатани с печата на банката. Никой освен служителите на банката няма откъде да знае, че то е било на кюлчета. Освен този, който го е скрил в дома на Уелс, разбира се. А, и търговеца, който го намери в къщата и го донесе в банката.
— Кой е той, Кокран ли?
— Харалд Нилсен. От „Нилсен и Сие“.
Манъринг се намръщи.
— Защо не Кокран?
Фрост замълча, за да си дръпне от пурата.
— Не знам — отвърна накрая.
— Защо му е трябвало на Клинч да набърква още един човек в цялата работа? — попита Манъринг. — Можел е сам да отиде да разчисти къщата. За какво му е било да намесва и Харалд Нилсен?
— Защото на Клинч и през ум не му е минавало, че там може да има нещо ценно — отвърна банкерът. — Той се слисал, щом научил за златото.
— Слисал се?
— Да.
— Той ли ти каза?
— Да.
— Слисал се — повтори магнатът.
— Нилсен изкара невероятен късмет — додаде Фрост. — Според договора е трябвало да получи десет процента от стойността на имуществото. Прибра четиристотин лири!
Манъринг продължаваше да гледа недоверчиво.
— Добре, продължавай — подкани го той. — Златото е било претопено…
— Аз трябваше да го прегледам — заразказва Фрост. — Преди да го претопим, винаги правим кратко описание, дали е на прах, или на късчета и така нататък. Същото е и когато ни донесат готови слитъци, пак сме длъжни да отбележим как изглеждат. За по-голяма… — (Той замълча, канеше се да каже „за по-голяма сигурност“, но осъзна, че това не е много логично.) — За всеки случай. Така или иначе, аз прегледах кюлчетата, преди Киларни да ги хвърли в тигела, и видях, че върху задната страна на всяко блокче златарят, който и да е бил той, е изписал една дума.
Младият мъж замълча.
— Е, какво пишеше? — обади се Манъринг.
— „Аврора“.
— „Аврора“?
— Точно така.
Изведнъж магнатът като че ли застана нащрек.
— Но след това тези слитъци от първия до последния са били претопени, нали? И са излети нови от вашия човек в банката.
Фрост кимна.
— И още същия ден бяха заключени в трезора, след като търговецът получи своя дял и бяха платени данъците.
— Значи няма никакви доказателства за надписа — отсъди Манъринг. — Правилно ли разбирам? Надписът е изчезнал. Бил е разтопен.
— Да, изчезнал е — съгласи се банкерът. — Но аз отбелязах името, разбира се, така че то е в регистъра. Има го черно на бяло.
Домакинът остави чашата.
— Добре, Чарли. Колко ще ми струва да изчезне тази страница или целият регистър, ако може? Колко ще ми струва малко нехайство от твоя страна? Да го залееш с вода или без да искаш, да го изтървеш в огъня?
Читать дальше
