— Забравяш за златото — размаха пръст Манъринг. — Най-силният афродизиак на света! Не ще и съмнение, че се е омъжила за стария Кросби заради парите му. А след това той ги е скрил и тя е нямало какво да прави, освен да го чака да умре. Нима може да има друго обяснение? След като тя се появи толкова бързо след смъртта му. Все едно я е очаквала, а? О, Лидия Уелс е хитруша! Тя държи под око петачетата и не изпуска от ръцете си лирите. Би се подписала под някоя хартийка само ако това ще ѝ донесе печалба.
Фрост не отговори веднага, тъй като думите на магната го бяха подсетили за причината за посещението му и той искаше да посъбере мислите си, преди да оповести за какво е дошъл. В следващия миг обаче Манъринг избухна в смях и стовари юмрук на бюрото си.
— Ето това е! — извика той радостно. — Сигурен бях! Бях сигурен, че си сгазил лука, и също така бях сигурен, че ще те разкрия! За какво точно става дума, а? Какво престъпление си извършил? Какво те безпокои? Издаде се, Чарли, на челото ти го пише. Свързано е със съкровището, нали? Има нещо общо с Кросби Уелс.
Банкерът отпи от брендито. Не беше извършил никакво престъпление в тесния смисъл на думата, ала наистина нещо го безпокоеше и то наистина беше свързано със съкровището и с Кросби Уелс. Погледът му се плъзна над рамото на домакина към прозореца и той не отговори веднага, любуваше се на гледката и размишляваше как е най-добре да подходи.
След като откритото в дома на Уелс съкровище беше оценено от банката, Едгар Клинч беше направил на Фрост много елегантен подарък в знак на признание за ролята му в продажбата: чек на стойност трийсет лири. Получаването на този чек беше произвело изненадващо главозамайващ ефект върху Чарли Фрост, чиито приходи отиваха главно за издръжката на двама старци, които той не посещаваше и не обичаше. В обзелото го опиянение, което нямаше равно на себе си в досегашния му опит, младият мъж реши да пръсне цялата сума, и то веднага. Нямаше да осведоми родителите си за този неочакван златен дъжд и щеше да похарчи парите само за себе си. Размени чека за трийсет лъскави лири и с тях си купи копринена жилетка, игла с рубин, каса уиски, комплект исторически драми, подвързани с кожа, кутия вносни сладки и дузина носни кърпи с монограм, като инициалите му бяха извезани върху роза.
Лидия Уелс беше пристигнала в Хокитика няколко дни след този изблик на разточителство. Веднага, щом стъпи на сушата, тя отиде в Запасна банка и оповести намерението си да поиска анулиране на продажбата на къщата и имуществото на покойния си съпруг. Ако съдът уважеше иска ѝ, на свой ред Фрост трябваше да върне трийсетте лири. Нямаше как да продаде жилетката освен като втора ръка, книгите и иглата можеше да заложи, но за тях щеше да получи нищожна част от стойността им, касата с уиски вече беше начената, от сладките не беше останало нищо, а кой глупак би купил носни кърпи с чужд монограм? Всичко на всичко, ако имаше късмет, можеше да събере само около половината сума. Щеше да се наложи да се обърне към някой от многото лихвари в Хокитика и да помоли за заем, който щеше да изплаща в продължение на месеци или дори години, а най-лошото бе, че щеше да се види принуден да признае за случилото се пред родителите си. При тази мисъл направо му призляваше.
Ала той не беше дошъл при Манъринг да изповяда позора си.
— Не съм сгазил лука — отвърна банкерът рязко и премести поглед към домакина, — но предполагам, че някой друг го е сторил. Не вярвам златото да е принадлежало на Кросби Уелс. Според мен то е било откраднато.
Приведе се да тръсне пепелта и забеляза, че пурата му е угаснала.
— От кого? — попита магнатът.
— Точно за това дойдох да поговорим — отвърна Фрост. В джобчето на жилетката имаше кибрит и той прехвърли пурата в дясната ръка, за да го извади. — Днес ми направи впечатление нещо странно и исках да го споделя с теб. Става дума за Емъри Стейнс.
— О, и той е в кюпа, в това няма никакво съмнение — рече Манъринг и се отпусна на креслото. (Фрост се зае да разпалва пурата за втори път.) — Изчезна по същото време! Ясно е като бял ден, че е свързан с тази работа. Честно казано, не тая големи надежди за нашия приятел Емъри. Сред златотърсачите има една приказка: много хубаво не е на хубаво. Чувал ли си я? А Емъри Стейнс беше най-големият късметлия, когото съм виждал. И едва ли ще видя друг като него. За нула време се превърна от просяк в богаташ, и то без чужда помощ. Обзалагам се, че е бил убит, Чарли. Хвърлили са го в реката или в морето и отливът е отнесъл тялото му. На хората не им е приятно да гледат как някакво хлапе се издига. Няма трийсет, а вече богаташ. И особено ако го е постигнал с честен труд. Обзалагам се, че онзи, който му е видял сметката, е поне двайсет години по-възрастен от него. Най-малко двайсет. Готов ли си да се обзаложим?
Читать дальше
