— Ами… — измърмори Фрост, впил поглед в цилиндъра си, сякаш не можеше да си обясни какво прави в ръката му. — Много мило, благодаря.
Ф
Когато Фрост почука на вратата, Дик Манъринг беше сам в кабинета си. При шума колито на магната изскочи изпод бюрото, после се втурна радостно към госта, опря предните си лапи в гърдите му, зинало с широко отворена уста, и зашиба развълнувано с опашка по пода.
— Чарли Фрост! Точно теб най-малко очаквах да видя — възкликна Манъринг, като избута стола назад. — Влизай, влизай, затвори вратата. Нещо ми подсказва, че каквото и да си дошъл да споделиш, ще е само за моите уши.
— Долу, седни! — заповяда Фрост на кучето, погали го по муцуната, намачка ушите му и накрая то доволно се отпусна на четири крака, върна се при господаря си, обърна се, легна, положи нос на предните лапи и тъжно изгледа изпод вежди банкера. Той затвори вратата, както беше помолен, и попита: — Как си, Дик?
— Как съм ли? — повтори Манъринг и разпери ръце. — Умирам от любопитство, Чарли. Нали знаеш колко съм любопитен? И сега ме измъчват сума ти въпроси. Разбра ли за Стейнс? Даже закарахме Холи до кариерата, макар че тя не е ловно куче. Дадохме ѝ да подуши една носна кърпа и тя хукна нанякъде, но после се върна с изплезен език. Да, много интересна работа. Надявам се да ми носиш някаква новина или ако не новина, то поне клюка. Боже мой, какви бяха тези две седмици! Свали си палтото, дай го насам, не се тревожи, че е мокро. Това е само вода, вече трябва да сме свикнали с проклетия дъжд.
Въпреки призивите му Фрост внимателно окачи палтото си така, че да не докосва връхната дреха на домакина и да не капе върху оставените под закачалката лъснати черни ботуши с пъхнат вътре калъп, за да запазят формата си. След това едва ли не без желание свали цилиндъра.
— Ужасен ден — рече той.
— Сядай, сядай — подкани го Манъринг. — Ще пийнеш ли едно бренди?
— Само ако ми правиш компания — отвърна Фрост, това беше правилото, което спазваше винаги когато ставаше дума за задоволяване на апетита и жаждата.
Настани се, отпусна длани върху коленете си и се огледа.
Кабинетът на Манъринг се намираше над салона на „Уелският принц“ и от него се разкриваше красива гледка към „Гуляйджийска“ и отвъд нея към открития океан, който се виждаше между отсрещните къщи като сивкавосиня или понякога зелена ивица, а днес, в дъжда, тя беше възжълта, водата отразяваше цвета на небето.
Помещението беше направено така, че да изтъква богатството на своя притежател, тъй като, освен че беше собственик на вариетето, Манъринг получаваше доходи и от своите уличници, игрални зали и множество златни находища. Във всички тези начинания проявяваше завидно умение да извлича печалба — най-вече от чуждите пороци — и обзавеждането го показваше ясно. Стените бяха облепени с тапети, шкафовете бяха лъснати, на пода имаше дебел турски килим, на етажерката за книги се мъдреше намръщен керамичен бюст в римски стил, под прозореца в малка витрина бяха подредени три черни пеперуди с размерите на детска длан. Зад бюрото висеше великолепен акварел, пейзаж в позлатена рамка, който показваше висока скала, сияйни слънчеви лъчи, лилавееща гора и в мъглявата далечина извита бледа дъга, изскачаща от облак. Според Чарли Фрост това беше едно класическо произведение на изкуството, което говореше добре за вкуса на магната. Обичаше да си намира причина да се отбива тук, така че да се настани точно в това кресло срещу картината и да си представя, че е на някое далечно прекрасно място.
— Да, какви две седмици — продължаваше да нарежда Манъринг. — И на всичкото отгоре най-добрата ми уличница обяви, че е в траур! Такава досада! Започвам да си мисля, че не е съвсем с всичкия си. А това ще е тежък удар. Най-добрата ти уличница да се смахне. Наистина тежък удар. Знаеш ли, че тя беше с Емъри онази нощ, когато той изчезна?
— Госпожица Уедърел е била при господин Стейнс? — попита изненадано банкерът, който беше отпуснал ръце върху резбованите подлакътници на креслото и с върховете на пръстите си следваше ажурните плетеници в дървото.
За Чарли Фрост красотата беше повече или по-малко равнозначна на изтънченост. Неговият идеал за жена предполагаше отдадена на своето усъвършенстване личност, овладяла женските изкуства на бродерията, свиренето на пиано, правенето на хербарий и така нататък, способна да пее хубаво, да чете наум и да не изразява никакво мнение, едно очарователно скъпоценно бижу, което обича най-вече да бъде обичано. Анна Уедърел не притежаваше нито едно от тези качества, ала признанието, че тя не отговаря на фантастичните пропорции на въображаемия му идеал, не означаваше, че банкерът не изпитва никакви чувства към нея или не задоволява потребностите си като останалите. Сега, щом си представи Анна и Стейнс заедно, изпита някакво смущение, едва ли не отвращение.
Читать дальше
