Аптекарят бръкна в джоба на престилката за монета, но Албърт се изчерви и като вдигна длани, за да покаже, че честта да донесе писмото е напълно достатъчна за него, извика:
— Не, господине, не!
Албърт беше сигурен, че това е най-вълнуващият ден в живота му. Преди няколко часа работодателят му се беше върнал от китайското селище в Кънери тъй превъзбуден, че на влизане едва не изтръгна вратата от пантите. Написа бележката, която чиновникът носеше, със страстта на симфоничен композитор, посетен от музата му. Запечата я лошо, покапа се с восък, изруга, връчи сгънатия дебел лист на Албърт и каза дрезгаво: „Причард. Занеси го колкото се може по-бързо“. В преддверието на лабораторията Албърт сви писмото на фуния и като напрегна очи, успя да различи няколко думи, които според него говореха за някакъв небивал заговор. И сега не беше на себе си от мисълта, че работодателят му е съучастник в престъпление.
— Добре, благодаря — рече Причард, като пое писмото. — Каза ли да изчакаш за отговор?
— Не държи на отговор, господине — отвърна той. — Но ми поръча да остана и да видя с очите си как ще го изгорите, след като го прочетете.
Аптекарят се изсмя. Това беше съвсем типично за Нилсен: първо увърта, после се оплаква, разтакава се, мъчи се да отхвърли всякаква отговорност, но щом се захване, щом почувства, че е важен участник и внушителна фигура, всичко се превръща в театрално представление, в мелодраматична пиеска, в която той тържествуващо се нагърбва с главната роля.
Причард се дръпна няколко крачки настрани (Албърт го изгледа разочаровано), разкъса печата и приглади листа на тезгяха. Бележката гласеше:
Джо,
Видях се с Кю, както ме помоли. Прав си за златото, негова работа е, макар той да се кълне, че няма представа как е попаднало при Уелс. И блудницата е забъркана, както сигурно вече си се досетил, но още не можем да стигнем до този, който стои в дъното, както ти се изрази. Доказателствата сочат, че всички са замесени по някакъв начин. Не мога да разкажа всичко тук. Предложих да свикаме съвет. И китайците ще участват. Ще се съберем по залез в „Короната“. Ще се погрижим по време на срещата да не ни безпокоят. Не казвай на никого, дори и на хора, на които вярваш, но които са свързани със случилото се и някой ден може да бъдат изправени до нас на подсъдимата скамейка. Моля те, унищожи писмото.
Х.Н.
В която Чарли Фрост има предчувствие, Дик Манъринг си запасва пистолетите и се отправяме нагоре по реката към находищата в Кънери.
Въпросите, които онази сутрин Томас Балфор беше дошъл да зададе в Запасна банка, разпалиха любопитството на банкера Чарли Фрост и веднага след като търговецът си тръгна, той се захвана да проучва нещата. В ръката си още държеше документа за дяловете в златното находище „Аврора“, регистрирано на името на изчезналия Емъри Стейнс. „Аврора“, мислеше си Фрост, като почукваше със слабия си показалец по листа, „Аврора“… Беше сигурен, че наскоро е виждал някъде това име, само че не можеше да си спомни къде. Прибра документа, скочи от стола и се скри в помещението отзад, където бяха подредени множество папки с надпис по кожените гръбчета „Приходи по тримесечие“. Извади третото и четвъртото тримесечие на предишната година и се върна на бюрото да разгледа данните за находището.
Чарли Фрост беше човек с, така да се каже, оскъдна репутация, понеже като цяло беше тих, скромно облечен, безличен и несклонен да нарушава спокойствието си при каквито и да е провокации. Говореше бавно и предпазливо. Рядко се смееше открито и макар тялото му да беше слабо и отпуснато, банкерът винаги изглеждаше нащрек, сякаш държеше сметка за някое правило на етикета, което другите вече не спазват. Не обичаше да взима страна и да държи речи, даже в разговорите рядко изразяваше категорично мнение. Това не означаваше, че няма мнение или предпочитания, напротив, в личния си живот спазваше строго привичките си, а въжделенията му бяха съвсем конкретни. Истината бе, че банкерът си даваше сметка колко е важно да изглеждаш скромен. Познаваше скритата мощ на загадъчното (мощ, защото предизвиква у околните любопитство) и беше способен да измисля сложни стратегии за постигането на този ефект, но много внимаваше да държи в тайна този свой талант. При първа среща с него всеки си създаваше впечатлението, че той не е човек на действието, че в работата се оставя да го командват, в любовта — да го съблазнят, а насладите му са неизменно кротки.
Читать дальше
