Аптекарят доставяше всичките си опиати от един източник, Франсис Карвър. Сега насочи мислите си към него. Капитанът беше лежал в затвора и затова му се носеше лоша слава, ала с Причард винаги се беше държал любезно и почтено и аптекарят не виждаше основания Карвър да му желае — на него и на търговията му — злото. Не знаеше дали капитанът питае лоши чувства към китайците, но със сигурност не работеше с тях. Доставяше единствено на него.
Двамата се бяха запознали преди седем месеца в един игрален дом на „Гуляйджийска“. Причард беше запален комарджия и една вечер, докато се подкрепяше между игрите на покер с халба бира и пресмяташе наум загубите си, срещу него се настани мъж с белег на лицето. В проява на любезност аптекарят го попита дали обича картите и какво го води в Хокитика. Двамата се разговориха и не след дълго Причард посочи занаята си. Карвър наостри уши, остави чашата и обясни, че имал отдавнашна връзка с бивш служител на Източноиндийската компания, който притежавал в Бенгал плантация с опиумен мак. Ако аптекарят се нуждаел от опиум, Карвър можел да му гарантира доставки с ненадминато качество и в неограничено количество. Към този момент Причард не разполагаше с никакви запаси от опиум с изключение на няколко слаби тинктури лауданум, които беше закупил от един пътуващ шарлатанин, затова без колебание благодари, стисна ръката на капитана и се съгласи да се видят на сутринта, за да уточнят условията на сделката.
Оттогава Карвър му беше продал общо към килограм и половина опиум. Отказваше да му доставя повече от половин килограм на курс, тъй като (съвсем откровено беше обяснил) предпочитал да държи аптекаря „на къса каишка“, за да не му дава възможност да препродава големи количества и да трупа печалба от посредническата си дейност. (Като продаваше опиум на Ах Сук, Причард всъщност правеше точно това, но Карвър не беше в течение на споразумението му с китаеца, тъй като рядко се задържаше в Хокитика и аптекарят не си беше направил труда да го осведоми.) Опиумът пристигаше във вид на смола, опакована в хартия и прибрана в тенекиена кутия като тези, в които се съхраняваше чай.
Причард взе от тезгяха едно парцалче и захвана да чисти мръсотията под ноктите си, като разсеяно отбеляза, че са станали за изрязване.
Дали Карвър би посмял да примеси опиума с отрова, преди да му го достави? Причард можеше да стрие смолата и да я направи на лауданум, можеше да я продаде на малки дози на различни клиенти или пък да я използва за собствена употреба. Вярно, че Карвър и Анна бяха в обтегнати отношения, той веднъж я беше пребил от бой. Но дори и да искаше да я убие с опиума, нямаше как да е сигурен, че част от него ще стигне в нейните ръце. Причард въртеше между пръстите си топченце кал. Не, абсурдно беше да приеме, че някой би разчитал на план с толкова много неясноти. Карвър може и да беше негодник, но не беше глупак.
След като отхвърли това предположение, аптекарят се насочи към второто: опиатът да е бил примесен с отрова, след като Ах Сук го е дал на Анна Уедърел. Не беше невъзможно някой да проникне в стаята ѝ в „Скарата“ и да пъхне нещо в опиума. Но въпросът отново беше защо. Защо му е било да слага отрова в опиума? Защо не е убил уличницата по друг, по-лесен начин, като я удуши, да речем, или ѝ счупи врата, или я пребие до смърт?
Признал поражението си, Причард насочи мислите си към нещата, които интуитивно знаеше, че са верни. Беше сигурен, че Анна Уедърел не е разкрила цялата истина за събитията от четиринайсети януари. Беше сигурен, че някой е използвал наскоро лулата, която тя криеше в стаята си. Беше сигурен също така, че тя самата е престанала да употребява опиум, очите и движенията ѝ показваха извън всякакво съмнение, че е трезва като монахиня. И тези непоклатими според него предпоставки налагаха само един възможен извод.
— По дяволите! — прошепна той. — Тя лъже… прикрива някого.
И така продължи целия следобед.
По някое време взе рецептите и поради липсата на друго занимание, което да отвлече мислите му, се залови за работа. Не държеше сметка за отминаващите часове, докато към настоящето не го върна тихо почукване на вратата в лабораторията. Той се обърна — с изненада отбеляза, че светлината е помръкнала и се спуска здрач — и видя на прага Албърт, служителя на Нилсен, задъхан и със смутено лице. В ръката си държеше писмо.
— А, бележка от Нилсен — рече Причард и се приближи.
Беше забравил за разговора си с търговеца и задачата, която му беше възложил: да намери златаря Кю и да го разпита за откритото в дома на Кросби Уелс злато. Саможивецът напълно му беше изхвръкнал от ума заедно с богатството, вдовицата и изчезналия Стейнс. Колко незабележимо се въртеше светът, когато човек потънеше сам в мислите си.
Читать дальше
