Елинор Катън - Светилата

— Аптеката е затворена — отвърна Гаскоан. — Причард го няма цял следобед.

Девлин повдигна главата на Анна и подпъхна одеялото.

— Откъде тогава се е сдобила с лауданума, за бога?

— Може да е бил в нея.

— Не — възрази капеланът. — Сутринта излезе от „Скитническа слука“ без чантичка, без нищо. Дори пари не носеше, струва ми се. Някой ѝ го е дал. Но защо?

На Гаскоан му беше твърде любопитно защо сутринта Кауъл Девлин е ходил в „Скитническа слука“ и какво е станало там, но докато се опитваше да измисли възпитан начин да попита, се чу дрънчене на приближаваща се кола и се разнесе гласът на Причард:

— Ей, отворете! Джо Причард съм, водя Емъри Стейнс!

Девлин зяпна и се ококори, изражението му изразяваше такова смайване, че чак будеше смях. Докато той се изправи, Гаскоан вече беше изхвърчал навън и капеланът се втурна след него, на двора Джоузеф Причард, току-що скочил от колата, водеше конете към коневръза встрани. На капрата седеше Теру Тафарей, прегърнал с две ръце пребледнял младеж с хлътнали очи. Девлин се взря в младия мъж. Това ли беше Емъри Стейнс — това отпуснато обикновено момче? Стейнс беше много по-млад, отколкото си го беше представял. Най-много на двайсет и една. Още дете.

— Тафарей го е намерил в къщата на Кросби, криел се е там — рече рязко аптекарят. — Не е добре, както виждате. Помогнете ни да го свалим.

— Нали няма да го вкарате в затвора! — възкликна Девлин.

— Няма, разбира се — отвърна Причард. — Ще го отнесем в болницата. Трябва незабавно да повикаме доктор Гилис.

— Недейте — обади се Гаскоан.

— Какво?

— Няма да изкара и час, ако го оставите там.

— Няма как да го върнем в дома му — възрази Причард.

— Вземете му стая в някоя странноприемница. Или го настанете в пансион. Но не и в болницата.

— Помогнете ни да го свалим — повтори Причард. — И някой да отиде да потърси доктор Гилис. Той ще реши.

Помогнаха на Емъри Стейнс да слезе от колата.

— Господин Стейнс, знаете ли къде се намирате? — попита аптекарят.

— Анна Магдалина — прошепна младежът. — Къде е Анна?

— Анна е тук — отвърна Кауъл Девлин. — Вътре е.

Стейнс отвори очи.

— Искам да я видя.

— Бълнува — обади се Причард. — Не знае какво говори.

— Искам да видя Анна — заяви с изненадваща яснота Стейнс. — Къде е? Искам да я видя.

— На мен ми се вижда на себе си — рече Гаскоан.

— Вкарайте го вътре — заповяда Девлин. — Докато дойде лекарят. Хайде, щом той го иска. Внесете го в затвора.

Ах Сук се беше спотаил в задния двор на „Короната“, държеше револвера с две ръце, краката му бяха превити в коленете, гърбът опираше в дъсчената облицовка на странноприемницата. На външен вид изобщо не приличаше на човека, който беше купил сутринта пистолета. Маргарет Шепард беше отрязала плитката му, беше потъмнила брадичката с черен туш и пак с него беше очертала веждите, освен това му беше намерила овехтяло сако, затворническа риза и червена кърпа за врата. Като прихлупеше шапката и вдигнеше яката, изобщо не си личеше, че е китаец. По пътя към „Короната“ — разстоянието от затвора беше около триста метра — никой не му беше обърнал внимание, а сега, приклекнал в задния двор, Ах Сук беше невидим в мрака.

Вътре разговаряха двама души, мъж и жена. Гласовете им се чуваха съвсем ясно през открехнатия прозорец.

— Май ще стане — рече мъжът. — Това с полицата за обезщетение.

— Но нещо те притеснява — отбеляза жената.

— Да.

— Какво? Парите вече са почти в ръцете ти!

— Знаеш, че не вярвам на хора без никакви познати. Не успях да открия нищо за този Гаскоан. Пристигнал е в Хокитика малко преди Коледа. Намърдал се е тихомълком в съда. Живее сам. Няма приятели. Според теб е дребно конте, но аз се питам мога ли да бъда сигурен, че не го е изпратил Лодърбак.

— Не, има познати. На откриването на „Скитническа слука“ доведе един приятел. Аристократичен тип.

— Как се казва?

— Уолтър Муди.

— Да не е син на Ейдриън?

— И аз първо това си помислих. И той говори с лек шотландски акцент.

— Може и да са роднини.

Издрънчаха чаши.

— Видях го, преди да отплавам от Дънидин — продължи мъжът. — Ейдриън. Беше се натряскал до козирката.

— И се е чудел с кого да се сбие — подхвърли жената.

— Не харесвам хора, които не се владеят.

— Не, Муди нарочно си търси с кого да се сдърпа, за да може да си изкара яда на някого, не знае как да го направи другояче. Но когато е трезв, може да се разчита на него.