— Нгъ йе ней вай мът хк нгъ дей га зък гъ мин син тън вай вей нгъ гъ син ю фъ зак. Му лон ней хай бин, дан нгъ ко ют гам кът лай, нгъ ят дин въй ван дъ ней. Втъ йъ ван ней бос су…
Тялото ѝ потрепери, наклони се на една страна и политна към пода. В същия миг (Фрост и Нилсен щяха да обсъждат това необяснимо събитие седмици наред) газената лампа на масата рязко подскочи и падна върху подноса със свещите. На пръв поглед тази дребна неприятност не би трябвало да има особени последици, тъй като стъклото на лампата не се счупи и газта не се разля, само че внезапно цялата повърхност на масата лумна и пламъците осветиха седналите в кръг мъже. Те наскачаха, разнесоха се викове. Един златотърсач издърпа вдовицата настрани, други двама разчистиха канапето, за да я положат върху него, огънят беше потушен с няколко одеяла, лампата беше избутана на пода и угасена, отново се възцари мрак. Чарли Фрост се обърна и видя, че Анна Уедърел не е помръднала, изражението ѝ не е трепнало. Избухналият пожар като че ли изобщо не я беше изплашил.
Някой запали лампа.
— Това ли беше? Това ли чакахме?
— Какво каза тя?
— Направи малко място, ако обичаш.
— Ама как лумна само!
— Някаква долнопробна…
— Виж я дали диша.
— Признавам, че не очаквах да…
— Според теб това означаваше ли нещо? Дето тя го избълва. Или…
— Това не беше Емъри Стейнс, сигурен съм…
— Може би друг дух? Той се е вселил в…
— И лампата подскочи, без никой да я пипне!
— Трябва да питаме азиатците. Ей, това на китайски ли беше?
— Разбират ли те изобщо?
— Това на китайски ли беше, дето тя го каза?
Ах Кю обаче не разбра въпроса. Един златотърсач се наведе и го потупа по рамото.
— Какво каза? — попита той. — Какво каза тя? На китайски ли беше? Или не?
Ах Кю го гледаше объркано. Вместо него се обади Ах Сук.
— Лидия Уелс говори на китайски.
— Така ли? — Нилсен се завъртя нетърпеливо към него. — И какво каза?
Ах Сук впи очи в него.
— „Един ден ще се върна и ще те убия. Ти убил човек. Той умира и затова и ти умира. Един ден ще се върна и ще те убия.“
Нилсен се ококори и следващият въпрос замря на устните му неизречен. Той се обърна към Анна, която се взираше в Ах Сук озадачено. Чарли Фрост беше свъсил вежди.
— И къде е Стейнс в тези глупости? — попита един златотърсач.
Ах Сук поклати глава.
— Не Стейнс — рече той тихо.
Надигна се рязко от възглавницата и се приближи към прозореца.
— Не е Стейнс? — обади се друг. — А кой е тогава?
— Франсис Карвър — отвърна китаецът.
През салона мина гневна вълна.
— Франсис Карвър ли? И какъв тогава е този сеанс? Та Карвър още е жив! И аз мога да говоря с него, достатъчно е само да почукам на вратата му!
— Само че той е в „Палас“ — възрази някой. — Има поне петдесет метра оттук.
— Това няма значение.
— Не можеш да отречеш, че беше странно…
— И аз мога да говоря с Карвър — повтори златотърсачът твърдоглаво. — Не ми трябва медиум.
— Ами лампата? Как ще обясниш лампата?
— Сама се движеше!
— Летеше във въздуха!
Ах Сук беше застинал.
— Франсис Карвър — попита той Харалд Нилсен — е в „Палас“?
Нилсен го изгледа изненадано, всички знаеха къде е Карвър.
— Да, Карвър е отседнал в „Палас“ — потвърди той. — На „Гуляйджийска“. Сградата със сините корнизи. До железарията.
— Откога?
Търговецът се намръщи.
— От три седмици — отговори той и сниши глас. — От онази вечер, в която… В която „На добър час“ се удари в плитчините.
Другите около тях продължаваха да спорят.
— Не е сеанс, щом не е говорила с мъртвите.
— Да, в разговорите с Карвър накрая ти си мъртъв!
Избухна смях, след това някой попита онзи, който най-гръмогласно недоволстваше:
— Значи според теб има нещо гнило в тази работа, така ли? Някаква измама?
Златотърсачът като че ли се канеше да потвърди, но погледът му се спря на Лидия Уелс. Вдовицата все още беше в безсъзнание, лицето ѝ беше бяло. Устата ѝ зееше, виждаха се зъбите и сухият език, очите шаваха бавно под клепачите. Ако се преструваше, то го правеше много добре. Само че той си беше платил да види Емъри Стейнс, а не да чуе някакви неразбираеми брътвежи на китайски и да я гледа как припада. Дори нямаше как да е сигурен, че думите са били на китайски, можеше да са обикновени дрънканици! Нищо чудно да беше платила на китаеца, за да подкрепи лъжите ѝ. Ала тъй като беше плашлив по природа, не изрече на глас съмненията си.
— Не мога да кажа — заяви той сърдито.
Читать дальше
