искрено ваш
Кросби Уелс
Дънидин, януари 1854 година
Господине, длъжен съм да се извиня за последното си писмо, което беше породено от огорчение и желание да ви наскърбя. Майка ми ме предупреждаваше никога да не посягам към писалката, когато съм ядосан, и сега съзирам мъдростта в думите ѝ. Вие не сте я виждали никога, разбира се, ала навремето тя е била красавица. Казваше се Сю Бъчър, Господ да я прости, макар да беше известна и с много други имена, по-уместни за занаята ѝ, а и тя обичаше да си измисля нови. Била е любимка на баща ни, той я е харесвал заради красивия цвят на очите ѝ. Аз не съм като майка си, само някои черти съм взел от нея. Тя твърдеше, че приличам повече на баща си, когото, както знаете, никога не съм виждал, тъй като след раждането ми той не стъпил повече при нея. Чувал съм да обясняват, че проституцията е бич за обществото, породен от похотливостта на мъжете и от неравноправието на жените, но ако и да знам, че това мнение се споделя от много по-умни от мен хора, аз имам съвсем други спомени за майка си. Тя имаше хубав глас, обичаше да пее църковни химни и аз често ѝ пригласях. Беше мила, старателна и макар да беше известна с кокетството си, беше добър човек. Странно, нали, че майките ни са различни, а баща ни е един. Навярно това означава, че си приличаме само наполовина. Простете тези вятърничави размисли и моля, приемете извиненията ми.
Ваш
Кросби Уелс
Дънидин, юни 1854 година
Господине, навярно сте прав, че не ми отговаряте. Постъпвате така, както го изисква вашето високо положение в обществото, длъжен сте да пазите доброто си име. Мисля си, че колкото и странно да звучи, мълчанието ви ми стига. Намерих си работа със скромно заплащане и нелош подслон и се „установих“, както казват тук. През лятото Дънидин е много по-различен град. Слънцето огрява планините и океана, цари приятно оживление. Колко е странно, че се намирам в другия край на земното кълбо. Подозирам, че няма как човек да е по-далече от Англия, нали? Сигурно ще се изненадате, но вече нямам намерение да отплавам към дома. Реших да остана и костите ми да почиват тук, в Нова Зеландия. Ако се чудите на какво се дължи тази промяна, ще ви кажа. Тук всеки е оставил миналото зад гърба си и в известен смисъл всички са равни. Разбира се, собствениците на стадата в Отаго се държат по същия начин както собствениците на стадата в Шотландия, но за хора като мен има шанс да се издигнат. И това ми вдъхва надежда. Тук мъжете по улицата, независимо от общественото си положение, често се поздравяват. За вас навярно това не е толкова необичайно, но за мен е удивително. В пограничните райони всички сме братя, а аз оставам
искрено ваш
Кросби Уелс
Дънидин, август 1854 година
Господине, надявам се да ми простите за писмата, ала няма на кого другиго да пиша, а и всеки ден си мисля за вас. Потъвам във философски разсъждения какво би могло да се случи, ако бяхте разбрали за мен по-рано или пък аз — за вас. Не зная на колко сте години, дали сте по-голям от мен, или не. За мен това има значение, тъй като аз съм незаконороденият и това ме кара да си мисля, че съм по-малкият, но би могло и да е обратното. В публичния дом имаше и други деца, няколко момичета, които, щом пораснаха, заловиха занаята на майките си, и едно момче, което умря от дребна шарка, но така или иначе, аз бях най-големият и сигурно би ми харесало да имам батко, на когото да подражавам. Мисля си с тъга, че не знам дали имате сестри и братя, дали баща ни има и други незаконородени деца, дали ви е казал за мен. Ако бях в Лондон, при всяка възможност щях да ходя до Глен Хаус и да надничам през решетките на оградата да зърна баща си, когото, както знаете, никога не съм виждал. Още пазя писмото, в което той обяснява, че ме е наблюдавал отстрани, и се чудя какво ли си е мислел за мен и какво ли би казал за живота, който водя тук. Ако вече не си е отишъл от този свят. Вие не желаете да сте мой брат, ясно го показахте, но с тези писма ставате нещо като мой изповедник. Тази мисъл ми вдъхва кураж, тъй като с гордост ще споделя, че съм получил първо причастие. Но пък вие сигурно принадлежите към англиканската църква.
Ваш
Кросби Уелс
Дънидин, ноември 1954 година
Господине, струва ли ви се, че ако се срещнем на улицата, ще ме познаете? Неотдавна ми мина през ума, че аз знам как изглеждате, а вие — не. На външен вид си приличаме, само дето аз съм по-дребен и косата ми е по-тъмна, хората навярно биха казали, че ликът ви е по-миловиден, защото моето изражение често е смръщено. Чудя се дали, докато обикаляте навън, се сещате за мен и търсите чертите ми в лицата на хората, с които се разминавате. Ето това правех по цял ден, когато бях по-млад и мечтаех за баща си, опитвах се да сглобя лицето му от всички, които познавах. Намирам утеха да си мисля за това, което ни обединява като братя тук, накрай света. Днес мислите ми постоянно се завръщат към вас.
Читать дальше
