— Бен! — възкликна Балфор, когато видя приближаващия се вестникар. — Нали днес е събота?
За втори път този ден се беше понапил.
— Свършва по залез-слънце — отвърна строго Льовентал и се обърна към Теру Тафарей. — Струва ми се, че не се познаваме. Аз съм Бенямин Льовентал, издателят на „Уест Коуст Таймс“.
— Теру Тафарей — представи се маорът и стисна здраво десницата му.
— Аз му викам Тед — обади се превозвачът. — Много добър приятел на Кросби Уелс.
— Така ли? — попита Льовентал.
— Най-добрият му приятел — вметна Девлин.
— По-близък от брат — додаде Балфор.
— Е, в такъв случай, това, което ме води тук — рече вестникарят, — ви засяга и тримата.
Бенямин Льовентал не беше упълномощен да покани на срещата в „Короната“ Девлин и Тафарей. Но както вече отбелязахме, той ставаше доста нравоучителен, когато някой засегнеше етичните му принципи, а точно това беше направил Чарли Фрост с мнението, че събранието в „Короната“ следва да е достъпно само за малцина избрани. Вестникарят смяташе за необходимо да поправи неговото морално прегрешение и затова сега като неявен укор към банкера реши да включи в кръга на посветените и Тафарей и Девлин.
— Гръм и мълния! — извика Балфор. — Дръпни си един стол!
Льовентал седна, долепи длани и с приглушен глас обясни целта на събирането довечера. Балфор прие веднага, Тафарей кимна мрачно, а Кауъл Девлин го последва след дълго дълбокомислено мълчание. Капеланът размишляваше за акта за дарение, който беше прибрал от печката на саможивеца и който сега беше скрит в Библията между Стария и Новия завет. Реши да вземе на срещата Свещеното писание и ако му се стори уместно, да извади в подходящ момент документа.
Ф
Коминът на секретаря на съда Гаскоан пушеше и щом Манъринг почука на вратата, той веднага изскочи на прага. В ръката си държеше току-що запалена цигара, беше свалил официалния сюртук и беше по риза и вълнена жилетка.
— Да?
— Разполагам с достоверна информация, че при вас има немалка сума пари — поде тежко магнатът, — които ми принадлежат. Дойдох да си ги прибера.
Обер Гаскоан го изгледа преценяващо, вдигна цигарата към устата си, всмука и издиша в дъжда над рамото му облак дим.
— И кой е източникът на вашата достоверна информация? — попита той любезно.
— Госпожица Анна Уедърел чрез посредничеството на господин Едгар Клинч.
Гаскоан се облегна на касата на вратата.
— И какво точно очаква госпожица Анна Уедърел — чрез посредничеството на господин Едгар Клинч — да сторите след получаването на тази информация?
— Не ми се правете на умник — сърдито избоботи Манъринг. — На мен тия не ми минават. Ще го кажа веднъж и няма да повтарям: не понасям умниците. Уличницата твърди, че парите са скрити под леглото ви.
Секретарят на съда сви рамене.
— Дори и да приемем, че пазя определена сума пари на Анна, не виждам основание да наруша обещанието си към нея и да предам парите на друг само защото той твърди, че били негови. Тя не ме е предупредила да очаквам посетител.
— Мои са.
— Защо?
— Тя ми е длъжница. И парите ще погасят дълга ѝ.
— Дългът е личен въпрос, той засяга само нея и човека, който ѝ го е дал — отбеляза Гаскоан.
— Но съвсем лесно може да засегне и вас. Ще ви хареса ли, ако подшушна тук-там, че държите в дома си злато на стойност повече от сто лири? Давате ли си сметка какво ще последва? До полунощ ще са изкъртили вратата ви, до сутринта крадецът ще е на осемдесет километра оттук, а утре по това време вие ще сте труп. Няма нищо по-лесно от това, живеете сам и нямате никакви приятели.
Гаскоан се свъси.
— Аз отговарям за златото и без съгласието на госпожица Уедърел няма да го предам на никого.
Манъринг се усмихна.
— Приемам думите ви като признание за вина.
— А аз приемам вашите като доказателство за липсата на логика в умозаключенията ви — отвърна французинът. — Лека нощ. Ако Анна иска да си получи парите, нека дойде лично при мен.
Той понечи да затвори, но магнатът пристъпи напред и хвана вратата.
— Не ви ли се струва странно? — попита той.
Гаскоан присви очи.
— Кое?
— Една нищо и никаква уличница изведнъж се сдобива с достатъчно злато да плати дълговете си, а след това го скрива под леглото на човек, който е от толкова скоро в Хокитика, че дори не ѝ знае името.
— Да, изключително странно е.
— Навярно е редно да се представя.
— Знам кой сте — отговори секретарят на съда. — И знам с какво се занимавате.
Читать дальше
