Харалд Нилсен беше свикнал да се радва на чуждото внимание, на власт, която постигаше над околните чрез остроумие, високопарни излияния и преднамерено комично поведение. Когато по една или друга причина се наложеше да пребивава в периферията на някоя компания, бързо се отегчаваше. Суетата му изискваше постоянно подклаждане и поднасяне на доказателства, че несекващото съграждане на егото му е изцяло под негова власт. Мисълта, че е бил изигран като глупак, неимоверно го дразнеше, и то не защото смяташе, че не заслужава подобно отношение (той много добре съзнаваше, че е чувствителен тип, и често се шегуваше с това), а защото не можеше да отгатне по каква причина Шепард се е отнесъл така с него.
Пафкаше с лулата и си представяше бъдещия затвор, приюта, ешафода с издигащото се над дупката бесило. Всичко това щеше да бъде построено с неговата комисиона и с негово позволение. Шепард да върви по дяволите, помисли си изведнъж търговецът. Не беше длъжен да пази тайната му, още повече че дори не знаеше каква точно е тя! Да, на срещата довечера щеше да сподели за молбата на тъмничаря и да огласи подозренията си за него. Все още не беше обвързан с договор да мълчи. Не беше подписвал никакъв документ. А и какво значение имаше? Затворът не беше частна собственост. Той принадлежеше на цяла Хокитика. Строеше се от държавата в името на тези, които спазваха закона.
Външната врата на кантората се отвори и се затвори. Нилсен скочи. Беше Албърт, връщаше се от аптеката на Джоузеф Причард. Влезе в кабинета и от мокрото му палто лъхна пръстеният мирис на дъжд.
— Причард изгори ли писмото? — попита нетърпеливо търговецът. — Видя ли го? Какво държиш?
— Отговор — отвърна Албърт и повдигна сгънатия лист.
— Нали ти казах, че не искам отговор!
— Да, и аз му предадох, но въпреки това той реши да ви отговори.
Нилсен впи поглед в листа в ръката му.
— Поне изгори ли моето писмо?
— Да — рече Албърт, но после се поколеба.
— Какво? Какво?
— Ами когато му казах, че трябва да го изгори, той се разсмя.
Търговецът присви очи.
— Защо?
— Не знам. Реших, че е добре да ви уведомя. Може би няма никакво значение.
Под едното око на Нилсен заигра мускулче.
— Разсмял се е, след като е прочел писмото, така ли? След като е видял какво пише вътре?
— Не. Преди това. Когато му казах, че трябва да го изгори.
— Сторило му се е смешно, а?
— Да, това, че сте поискали да го изгори — кимна Албърт. Опипваше краищата на писмото в ръката си. Едва се сдържаше да не попита за какво е цялата тази суматоха, но не знаеше как да го направи, без да си навлече хокане. На глас рече: — Искате ли да прочетете отговора?
Нилсен протегна ръка.
— Дай. Не си го чел, нали?
— Не съм — отвърна обидено Албърт. — Запечатано е.
— А, да, добре. — Търговецът взе писмото, завъртя го, счупи с пръсти печата, но не го отвори, а извика: — Какво се мотаеш? Върви си!
— У дома ли? — попита тъжно момчето.
— У дома, глупако — сопна се Нилсен. — И остави ключа на бюрото.
Албърт обаче не помръдна от мястото си.
— На връщане — занарежда той забързано — минах покрай „Уелският принц“ и видях, че довечера има ново представление, чужд спектакъл. Заради откриването господин Манъринг е пуснал безплатни билети и ви взех един.
Млъкна, почеса се по бузата и отклони поглед. Нилсен още не беше отворил писмото на Причард.
— Какво?
— „Чувствени картини от Изтока“. Билетът е за балкона, първи ред в средата. Най-хубавото място. Изрично помолих за него.
— Иди ти — отвърна търговецът. — Не искам билет. Хайде, върви.
Момчето пристъпи от крак на крак.
— Взех си и за мен. Мислех си, нали е събота, а надбягванията ги отложиха…
Нилсен поклати глава.
— Довечера не мога.
— О, защо?
— Не се чувствам добре.
— Само за първото действие — настоя Албърт. — Ще има и шампанско. Шампанското помага, ако ви е зле.
— Вземи Хенри Фулър.
— Край задния вход мярнах една артистка със слънчобран.
— Вземи Хенри.
— Беше японка — продължи момчето. — Не беше нарисувана, приличаше на истинска японка. Хенри Фулър замина, не е в града. Защо не искате да дойдете?
— Болен съм.
— Не изглеждате болен. Пушите.
— Сигурен съм, че ще намериш кой да дойде с теб — отсече ядосано Нилсен. — Иди с билета в „Звездата“ и веднага ще се появят желаещи.
Албърт се взря в дюшемето, размърда устни и въздъхна тежко.
— Добре, значи ще ви видя в понеделник, господин Нилсен.
— Да, най-вероятно, Албърт.
Читать дальше
