Карлос Сафон - Играта на ангела

Позволявам си отново да изразя възхищението си и желанието нашите житейски пътища да се пресекат някой ден. Уверен в това, сърдечно Ви поздравява Вашият приятел и читател,

Подаръкът бе същият екземпляр от „Големите надежди“, който господин Семпере ми бе подарил в детските ми години. Същият, който му бях върнал, преди баща ми да успее да го намери. Същият, който след време бях пожелал да си възвърна на каквато и да е цена, само за да разбера, че броени часове преди това е изчезнал в ръцете на един непознат. Съзерцавах това вързопче хартия, което в един не твърде отдавнашен ден ми бе изглеждало хранилище на цялото вълшебство и светлина на света. На корицата все още си личаха отпечатъците от моите детски пръсти, изцапани с кръв.

— Благодаря — промълвих аз.

Господин Семпере си сложи очилата за четене, за да огледа книгата. Постави я на една кърпа, постлана на бюрото в задната стая на книжарницата, и наведе подвижната лампа, така че снопът светлина да пада директно върху томчето. Вещият му анализ се проточи няколко минути, през които аз запазих благоговейно мълчание. Наблюдавах го как разлиства страниците, как ги души, как милва хартията и гърба на книгата, как изпробва тежестта й най-напред с едната ръка, после с другата; накрая затвори кориците и разгледа с лупа следите от засъхнала кръв, които моите пръсти бяха оставили там преди дванайсет или тринайсет години.

— Невероятно — промърмори той и си свали очилата. — Това е същата книга. Та как, казвате, се озова отново при вас?

— И аз самият нямам представа. Господин Семпере, какво знаете за един френски издател на име Андреас Корели?

— Френски ли? Фамилията звучи по-скоро като италианска, а пък името Андреас изглежда да е гръцко…

— Издателската къща е в Париж. Издателство „Люмиер“.

Семпере помълча малко, умислен.

— Боя се, че нищо не ми говори. Ще питам Барсело̀, който всичко знае, да видим какво ще каже той.

Густаво Барсело беше един от доайените на гилдията на антикварните книжари в Барселона и енциклопедичните му познания бяха тъй легендарни, както и донякъде резкият му и педантичен нрав. В тези професионални среди се носеше мълва, че при наличие на съмнение човек трябва да се допитва до Барсело. В тоя миг синът на Семпере, който, макар и с две-три години по-възрастен от мен, бе толкова плах и свит, че понякога сякаш ставаше невидим, надникна в стаята и направи знак на баща си.

— Татко, дойдоха за една поръчка, която мисля, че вие сте взели.

Книжарят кимна и ми подаде един дебел и порядъчно опърпан том.

— Ето ви последният каталог на европейските издатели. Прегледайте го, ако искате, да видим дали ще намерите нещо, а аз междувременно ще обслужа клиента — предложи той.

Останах сам в задната стая на книжарницата, като напразно търсех издателство „Люмиер“ в каталога, а Семпере се върна на тезгяха в предната част. Докато прелиствах страниците, го чух да разговаря с един женски глас, който ми се стори познат. Долових името на Педро Видал и, заинтригуван, надникнах да разбера какво става.

Кристина Сание, дъщерята на шофьора и настояща секретарка на моя ментор, тъкмо преглеждаше една купчина книги, които Семпере отбелязваше в книгата за продажби. Когато ме видя, тя се усмихна вежливо, но бях сигурен, че не ме позна. Семпере вдигна поглед и щом забеляза глупашкото ми изражение, направи мигновен анализ на ситуацията.

— Вече се познавате, нали? — попита той.

Кристина изненадано повдигна вежди и ме погледна отново, явно неспособна да се сети кой съм.

— Давид Мартин. Приятел на дон Педро — обадих се аз.

— О, разбира се — рече тя. — Добър ден.

— Как е баща ви? — продължих.

— Добре, добре. Чака ме на ъгъла с колата.

Съобразителният Семпере веднага видя благоприятната възможност и се намеси:

— Госпожица Сание дойде да прибере едни книги, поръчани от Видал. Тъй като са доста тежички, навярно ще бъдете така любезен да й помогнете да ги отнесе до колата…

— Моля ви се, не се тревожете… — запротестира Кристина.

— Ама разбира се, как не — веднага рипнах аз, готов да вдигна купчината книги, която се оказа тежка колкото луксозното издание на „Енциклопедия Британика“, и то заедно с приложенията.

Усетих как нещо изскърца в гърба ми и Кристина ме погледна стреснато.

— Добре ли сте?

— Не се бойте, госпожице. Нашият приятел Мартин, ако и, да е човек на перото, е як като бик — обади се Семпере. — Нали така, Мартин?