Карлос Сафон - Играта на ангела

Кристина ме гледаше със съмнение. Отправих й най-убедителната си усмивка на несъкрушим мъжкар.

— Целият съм само мускули — рекох. — Това е просто загрявка.

Семпере младши се канеше да предложи помощта си и да отнесе половината книги, но баща му дипломатично го спря, хващайки го за ръката. Кристина ми отвори вратата и аз се впуснах да измина онези петнайсет-двайсет метра, които ме деляха от автомобила „Испано-Суиса“, паркиран на ъгъла с Портал дел Анхел. Едвам се добрах дотам, ръцете ми направо пламтяха от усилието. Шофьорът Мануел ми помогна да се разтоваря от книгите и ме поздрави сърдечно.

— Каква неочаквана среща, господин Мартин.

— Светът е малък.

Кристина ми се усмихна леко в знак на благодарност и се качи в колата.

— Съжалявам, че ви натоварих с това.

— Няма нищо. Малко упражнение повдига духа — отвърнах аз смутено, напълно забравил за възела, образувал се в гърба ми. — Поздрави на дон Педро.

Видях ги да се отдалечават към Пласа де Каталуня и когато поех обратно към книжарницата, зърнах Семпере, който бе застанал на прага, гледаше ме с лукава усмивка и ми правеше знаци да си избърша потеклите лиги. Приближих се до него и не можах да се удържа да се посмея сам над себе си.

— Сега вече зная вашата тайна, Мартин. Мислех ви за по-закален в тия работи.

— Ех, и закалената стомана ръждясва.

— На мен ли го казвате! Мога ли да задържа книгата няколко дена?

Кимнах.

— И да ми я пазите.

Видях я отново месеци по-късно в компанията на Педро Видал, на масата, която винаги бе резервирана за него в „Мезон Доре“. Видал ме покани да се присъединя към тях, но ми стигаше да разменя един поглед с Кристина, за да разбера, че трябва да отклоня предложението.

— Как върви романът, дон Педро?

— По мед и масло.

— Радвам се. Добър апетит!

Срещите ни бяха случайни. Понякога се натъквах на нея в книжарницата „Семпере и синове“, която тя често посещаваше, за да търси книги за дон Педро. Семпере при всеки удобен случай ме оставяше насаме с нея, но Кристина скоро схвана този трик и започна да изпраща някой от прислужниците от Вила Елиус да прибира поръчките.

— Знам, че не е моя работа — току ми казваше книжарят. — Но може би ще трябва да си я избиете от главата.

— Не разбирам за какво говорите, господин Семпере.

— Хайде, хайде, Мартин, откога се знаем с вас…

Месеците отлитаха като насън, без дори да си давам сметка за това. Живеех нощно време, като пишех от мрак до зори, а спях през деня. Баридо и Ескобиляс не спираха да се радват на успеха на „Градът на прокълнатите“ и щом ме видеха на ръба на припадъка, все ме уверяваха, че след още два романа ще ми дадат една година отпуска, за да си почина или да създам някоя лична творба, която да публикуват с гръм и трясък и с истинското ми име, отпечатано с големи букви на корицата. Вечно не достигаха още два романа. Бодежите, главоболията и световъртежът ме връхлитаха все по-често и с по-голяма сила, но аз ги приписвах на преумората и ги потушавах с нови дози кофеин, цигари и хапчета, съдържащи кодеин и Бог знае какво още, които тайно ми доставяше един фармацевт от улица „Аржентериа“ и които имаха вкус на барут. Дон Басилио, с когото обядвах през две седмици, винаги в четвъртък, в едно кафене на открито в Барселонета, ме молеше да отида на лекар. Аз все му отговарях, че ще отида още същата седмица, че даже съм си записал час.

Като изключим бившия ми началник и двамата Семпере, не разполагах с много време да се срещам с други хора освен Видал, а и в случаите, когато се виждах с него, по-скоро той идваше при мен, отколкото обратното. Къщата с кулата никак не му се нравеше и винаги настояваше да излезем да се поразходим, като накрая се озовавахме в бар „Алмирал“ на улица „Хоакин Коста“, където той имаше открита сметка и в петък вечер водеше литературна сбирка. На тези сбирки Видал никога не ме канеше, защото знаеше, че всички присъстващи — злополучни стихоплетци и подмазвачи, които се смееха на остроумията му в очакване на милостиня, на препоръка за издател или хвалебствие, с което да изцерят раните на суетата си — ме ненавиждаха с една решимост, сила и жар, съвсем неприсъщи за творческите им начинания, които лъжовната публика упорито пренебрегваше. В бара, между дози абсент и хавански пури, Видал ми разправяше за романа си, чийто край все не се виждаше, за плановете си да се „пенсионира“ от своя живот на пенсионер, за любовните си похождения и завоевания; колкото по-възрастен ставаше той, толкова по-млади и цветущи жени покоряваше.