Карлос Сафон - Играта на ангела

— Не така — рече накрая.

Когато келнерът донесе двете вдигащи па̀ра чаши, тя вече си бе отишла. Месеци наред не чух нищо за нея.

Един ден в края на септември, когато тъкмо завършвах поредната част от „Градът на прокълнатите“, реших да си отпусна свободна вечер. Предчувствах, че се задава един от онези мъчителни пристъпи на гадене и главоболие, което пронизваше мозъка ми като с огнени шила. Изгълтах шепа хапчета кодеин и се проснах в леглото на тъмно, чакайки да преминат студената пот и треперенето на ръцете. Бях почнал да се унасям в сън, когато чух, че някой звъни на вратата. Завлякох се до вестибюла и отворих. Видал, издокаран в един от своите безупречни костюми от италианска коприна, тъкмо палеше цигара под един сноп от лъчи, който сякаш самият Вермеер бе нарисувал специално за него.

— Жив ли си, или говоря с привидение? — попита той.

— Не ми казвайте, че сте дошли дотук чак от Вила Елиус, само за да ми кажете това.

— Не. Дойдох, защото от месеци не знам нищичко за теб и взех да се тревожа. Защо не си прокараш телефон в тоя мавзолей като всички нормални хора?

— Не обичам телефоните. Обичам да виждам лицата на хората, когато разговарят с мен, а и те да ме виждат.

— Не знам дали в твоя случай това е добра идея. Напоследък да си се поглеждал в огледалото?

— Вие сте по тая част, дон Педро.

— В моргата има хора, които изглеждат по-свежи от теб. Хайде, обличай се.

— Защо?

— Защото аз казвам така. Отиваме на разходка.

Видал не прие никакви откази и възражения. Замъкна ме до колата, която чакаше на Пасео дел Борн, и даде знак на Мануел да потегли.

— Къде отиваме? — попитах.

— Изненада.

Прекосихме цяла Барселона, стигнахме до Авенида Педралбес и поехме нагоре по склона. След броени минути зърнахме Вила Елиус; всичките й прозорци светеха и сякаш излъчваха в здрача мехур от разтопено злато. Видал не обелваше зъб и само се усмихваше тайнствено. Когато стигнахме до къщата, направи знак да го последвам и ме поведе към големия салон. Там ни чакаше група хора, които ме посрещнаха с аплодисменти. Сред тях видях дон Басилио, Кристина, Семпере — бащата и сина, някогашната ми учителка доня Мариана, неколцина автори, които публикуваха заедно с мен в издателството на Баридо и Ескобиляс и с които бях завързал приятелство, успелият да се присъедини към групата Мануел и някои от завоеванията на Видал. Дон Педро ми подаде чаша шампанско и се усмихна.

— Честит двайсет и осми рожден ден, Давид.

Бях забравил.

Щом вечерята приключи, се извиних на компанията и излязох в градината да подишам чист въздух. Звездното небе бе опънало сребрист воал над дърветата. Едва бе изтекла една минута, когато чух нечии стъпки да се приближават към мен и се обърнах, за да се озова срещу последния човек, когото очаквах да видя в тоя миг — Кристина Сание. Усмихна ми се, сякаш се извиняваше, че нахълтва така в усамотението ми.

— Педро не знае, че съм излязла да разговарям с вас — рече.

Отбелязах си мислено, че пропусна обръщението „дон“ пред името, но се направих, че не съм забелязал.

— Бих искала да поговоря с вас, Давид — каза тя. — Но не тук и не сега.

Дори нощният мрак в градината не можа да скрие моето смущение.

— Може ли да се срещнем някъде утре? — запита тя. — Обещавам ви, че няма да ви отнема много време.

— Само при едно условие — рекох. — Че повече няма да ми говорите на „вие“. Рождените дни достатъчно състаряват човек.

Кристина се усмихна.

— Дадено. Ще ви говоря на „ти“, ако и вие ми говорите на „ти“.

— Да се обръщам на „ти“ е една от моите специалности. Къде искаш да се срещнем?

— Може ли в твоя дом? Не искам някой да ни види, нито пък Педро да разбере, че съм разговаряла с теб.

— Както искаш…

Кристина се усмихна с облекчение.

— Благодаря. Значи утре? Следобед?

— Когато пожелаеш. Знаеш ли къде живея?

— Баща ми знае.

Наведе се леко към мен и ме целуна по бузата.

— Честит рожден ден, Давид.

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя сякаш се стопи в градината. Когато се върнах в салона, вече си бе отишла. Видал ми хвърли студен поглед от другия край на салона и едва когато забеляза, че съм го видял, се усмихна.

Един час по-късно Мануел настоя — с одобрението на Видал — да ме откара у дома с автомобила. Седнах до него, както правех обикновено, когато двамата пътувахме насаме и шофьорът използваше тези случаи, за да ми обяснява някои трикове на кормуването; понякога даже ме оставяше да седна за малко зад волана без знанието на Видал. Тази нощ обаче Мануел бе по-мълчалив от обичайно и не обели зъб, докато не стигнахме до центъра на града. Беше отслабнал в сравнение с последния път, когато го бях видял, и ми се стори, че годините са почнали да му тежат.