Карлос Сафон - Играта на ангела

— Възможно ли е все пак да я видя?

Посетих за пръв път къщата с кулата в едно мартенско утро в компанията на управителя, неговия секретар и един инспектор от банката, която притежаваше нотариалния акт. Имотът, както изглеждаше, с години бил въвлечен в сложен лабиринт от правни спорове, докато накрая се върнал в кредитната институция, която бе дала поръчителство на последния собственик. Ако Клаве казваше истината, никой не бе влизал там поне от двайсет години.

Години по-късно, четейки хрониката на едни британски изследователи, навлезли в мрака на хилядолетна египетска гробница с всичките й лабиринти и проклятия, щях да възкреся в паметта си онова първо посещение в къщата с кулата на улица „Фласадерс“. Секретарят се бе въоръжил с маслена лампа, защото до момента никой не бе прокарал електричество в сградата. Банковият инспектор носеше комплект от петнайсет ключа, с които да освободи безчетните катинари, крепящи веригите. Когато отворихме външната врата, къщата изпусна един гнилостен дъх на гроб и на влага. Инспекторът се разкашля, а управителят, който се стараеше да не изглежда прекалено резервиран и критичен, сложи кърпичка на устата си.

— Минете пръв — подкани ме той.

Вестибюлът представляваше нещо като вътрешен двор в стила на старинните дворци в този район, с настилка от големи плочи и каменно стълбище, което водеше до главния вход на жилищните помещения. Горе над нас смътно проблясваше стъклена капандура, потънала в изпражнения на гълъби и чайки.

— Няма плъхове — оповестих аз, прониквайки в сградата.

— Това е признак за добър вкус и здрав разум — рече управителят зад гърба ми.

Продължихме по стълбите нагоре към площадката на основния етаж, където на банковия инспектор му трябваха десет минути, за да намери съответния ключ, който да пасне в ключалката. Механизмът поддаде с жално скърцане, което съвсем не звучеше гостоприемно. Масивната врата се отвори, за да разкрие безкраен коридор, осеян с паяжини, които потрепваха в мрака.

— Майко Божия — промърмори управителят.

Никой не се осмеляваше да пристъпи пръв, тъй че отново аз бях този, който оглави експедицията. Секретарят държеше лампата нависоко и разглеждаше всичко наоколо с покруса.

Управителят и инспекторът току се споглеждаха с непроницаемо изражение. Когато забелязаха, че ги наблюдавам, банковият чиновник се усмихна ведро.

— Само да се избърше праха и да се постегне оттук-оттам, ще си имате истински палат — рече той.

— Палатът на Синята брада — отбеляза управителят.

— Да не бъдем черногледи — възрази инспекторът. — Къщата известно време не е била обитавана, а това винаги предполага наличието на някои малки недостатъци.

Аз почти не им обръщах внимание. Толкова пъти бях мечтал за този дом, минавайки край портите му, че сега едва забелязвах мрачното му и мъртвешко излъчване. Поех по главния коридор, като изследвах стаи и зали, в които стари мебели лежаха изоставени под дебел слой прах. Върху една маса все още се мъдреха разнищена покривка, сервиз и поднос със спаружени цветя и плодове. Чашите и приборите си стояха там, сякаш обитателите на дома бяха станали от масата по средата на вечерята.

Гардеробите бяха претъпкани с износени дрехи, избелели костюми и обувки. Открих цели чекмеджета, пълни догоре с фотографии, очила, писалки и часовници. Забулени от прах портрети ни наблюдаваха от скриновете. Леглата бяха оправени и покрити с бели кувертюри, които проблясваха в сумрака. Огромен грамофон почиваше върху махагонова маса. Иглата му бе стигнала до самия край на поставената плоча. Издухах праха, който я покриваше, и заглавието изплува пред погледа ми: „Лакримоза“ от В. А. Моцарт.

— Симфоничен оркестър у дома — обади се инспекторът. — Че какво повече може да иска човек? Тук ще си живеете направо като паша.

Управителят му хвърли убийствен поглед, мърморейки нещо под сурдинка. Прекосихме целия етаж до галерията в дъното, където на масата бе сложен сервиз за кафе, а една разтворена книга все още чакаше някой да почете в креслото.

— Изглежда така, сякаш онези, които са живели тук, са се изнесли набързо и не са имали време да вземат нищо със себе си — отбелязах аз.

Инспекторът се покашля.

— Господинът навярно желае да види кабинета?

Кабинетът се намираше в най-горната част на една източена кула — странна постройка, в чиято сърцевина се издигаше вита стълба. До нея се стигаше откъм главния коридор, а по външните й стени се четяха следите от толкова поколения, колкото помнеше градът. Кулата се очертаваше в небето като наблюдателен пост, увиснал над покривите на квартал Рибера, и бе увенчана с тясно кубе от метал и цветно стъкло, което играеше ролята на фар. От него стърчеше един ветропоказател под формата на дракон.