Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

Детето й имаше нужда от нея, а тя го беше загубила още преди да разбере какво е да обичаш дете. Трябваше нещо да направи. Но за да се справи със себе си, имаше нужда от помощ. И тази помощ нямаше да дойде от тайфите, с които се движеше, нито от мъжете, които обичаха тялото й, но не изпитваха нищо към нея, нито пък от майка й и Колев. А беше достигнала дъното и трябваше да се вземат мерки. Реши да отиде на невролог в Правителствена болница.

Тази мисъл се появи изневиделица в главата й и тя започна светкавично да се приготвя. Взе душ, дълго три лицето си от снощния грим, облече се скромно, върза косата си на опашка и се качи на трамвая към болницата. Беше повече от отчаяна, нямаше търпение да говори с лекаря колкото се може по-бързо. Докато трамваят бавно се влачеше и дрънчеше нагоре през гората, Лола премисляше живота си с вече нетърпими за самата нея ужас и отвращение към собствената си личност. Едва сдържаше сълзите си, но не можеше да плаче пред каменните лица на пенсионерите около нея.

На регистратурата се записа за след половин час при доктор Стоев. Отиде пред кабинета и нервно зачака. Времето като че ли беше спряло, а струната в нея всеки момент щеше да се скъса. Най-накрая половин час мина, пациентът преди нея си излезе, тя стана и се запъти към вратата, но пътят й беше пресечен от мъж в сив, леко лъскав костюм, каквито носеха мъжете на върха на държавата. Изобщо не я погледна и направо влезе. Отчаянието в Лола се надигна като вълна, която не можеше повече да сдържа. Изпадна в истерия и започна да реве с всички сили на глас в коридора. Мигновено настана паника, сестрите и лекарят изскочиха от кабинета.

- Какво ви е? Влезте веднага!

Знаеше, че е глупаво, но изхлипа:

- Прередиха ме, не издържам повече...

Високопоставеният другар излезе от кабинета отново без да я погледне. Лекарят я настани на леглото.

- Кажи сега, мила, какво има, какво се случва с теб...

- Чувствам се много зле, нищо няма смисъл...

Докато Лола му говореше, той повдигна роклята й и започна да чука с чукчето по колената й. Краката й хвърчаха нагоре неконтролируемо.

- Моето момиче, ти не си за тук, трябва ти психиатър. Сега ще отидеш при доктор Георгиев и ще му кажеш, че аз те пращам.

Въпреки че новината, че не е за невролог, а за психиатър, не беше добра, Лола почувства надежда за пръв път като че ли от години. Взе бележката, която доктор Стоев написа, и тръгна към кабинета. Сълзите секнаха, в сърцето й сякаш започна да расте зрънце спокойствие. Може би имаше надежда за нея. Сега щеше да разбере.

Доктор Георгиев я прие веднага. Беше мил, усмихнат човек, който я гледаше с разбиране. Пред него се отпусна съвсем. Разказа му за смъртта на баба си, за баща си, но пропусна това, че е избягал, каза, че е заминал на работа в чужбина, за липсващия баща на детето си, за майка й и новия й съпруг. За неспособността си да намери смисъл в нищо, дори и в детето си. За чувството си на вина към малкия Стефан.

- Не знам какво да правя със себе си... Пия много, през деня спя така, че не искам да се събудя. Единственото, което искам, е да сънувам, защото само насън ми е добре. Само в сънищата се чувствам щастлива... много ми е самотно... Понякога не виждам смисъл да живея, а имам дете...

Докторът я слушаше внимателно и си записваше нещо. Когато свърши, той заговори с приятен, мек глас, който й подейства почти приспивно.

- Няма нищо страшно. Малко сте депресирана. На Запад смятат, че понякога майките могат да изпаднат в следродилна депресия. От това, което ми разказвате, разбирам, че ако има такава депресия, тя се е добавила към вече съществуващо депресивно състояние от преди. Всичко ще се оправи с ей тези лекарства...

Написа рецепта и й я подаде.

- Те ще ви помогнат да се успокоите, няма да изпитвате такива пропадания на настроението, а и ще започнете да спите по-добре. Но за да имат ефект, трябва да спрете алкохола. Това е задължително. Обадете ми се да ми кажете как се чувствате след около месец. И ако имате някакви проблеми, да речем, че ви се гади или ви боли глава, обадете ми се. Важно е да знам как ви действат тези лекарства. Сега горе главата и ще видите, че светът ще стане отново хубав, и ще можете да се радвате на детенцето си... Като ви гледам, вие сте дете с дете, ама хайде. Щом сте се решили толкова млада да сте родител, ще ви помогнем с каквото трябва, за да се справите с всичко.

Потупа я по гърба и я изпрати до вратата. Лола не можеше да спре да му благодари. Излезе от болницата окрилена, почти щастлива. Купи си лекарствата от първата аптека и веднага ги изпи. Трябваше да ги пие шест месеца и да не близва алкохол. Това беше чудесно. Изглежда, че наистина имаше надежда, както казваше баба й, а тя все забравяше. Но беше лесно да си спомниш, че има надежда, когато надеждата не беше толкова скрита.