Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

Тези мисли го подлудяваха. Защо се сравняваше с тази жалка емигрантска отрепка?! Осъзна, че докато не вземеше мерки срещу Стефан Карамихов, нямаше да миряса.

В едно от писмата си наглото копеле описваше нелепите си мечти за околосветско пътешествие заедно с дъщеря си. Явно се надяваше, че рано или късно тя щеше да отиде при него. Тъпанар! Това щеше да се случи само през трупа на Колев.

- Никога! - толкова се ядоса, че чак го произнесе на глас. Стресна се от гласа си и се зачете пак.

На всичкото отгоре и пишеше добре. Разказваше увлекателно за начина, по който е устроено западното общество, как хората са свободни да говорят това, което мислят, да не се чувстват постоянно следени и подслушвани и как всеки наистина получава според труда си. И ако си трудолюбив и умен, парите няма да закъснеят, можеш и милионер да станеш. Колев се загледа през прозореца.

„Милионер... Само пари са им в главата на тези буржоазни боклуци. Беше грешка, че не ги избихме до крак, както Ленин изби царското семейство. Трябваше да последваме съветския пример. Допуснахме голяма грешка...“

Не искаше да признае пред себе си, че изпитва нездравословен интерес към гнилото западно общество. Пътуванията бяха едно, но гледната точка на този нагъл нещастник го вбесяваше. Дори и отдалече не изпускаше възможност да налива в главата на дъщеря си покварата на Запада и да я развращава. Трябваше да се вземат твърди мерки колкото се може по-скоро. На всичкото отгоре кой знае какви лъжи за България разпространяваше в Западна Германия, за да се хареса на ония. Трябваше да се действа незабавно. Постепенно в главата му се избистри план. Обади се да поиска среща със стария си другар генерал Везенков, шефа на българското контраразузнаване.

На бюрото на Везенков бяха разхвърляни няколко писма на Карамихов до Лола, които генералът току-що беше получил от Колев и прочел. Двамата седяха в кабинета му и мрачно пушеха под погледа на Тодор Живков от големия черно-бял портрет на стената. Очите на Колев гледаха студено и издаваха напрежението му. Току-що беше свършил с разказа на цялата история около Карамихов и малката курва. Почти цялата. Без личните детайли от миналото. Беше обяснил, че сега беше негова отговорност да отгледа бъдещия внук на този предател и да го направи достоен гражданин на социалистическа България. Неизвестно защо, беше сигурен, че ще е момче. Генералът трябваше да разбере, че осъзнава грешката си, че заради любовта си към Маруся не е предвидил бягството на Карамихов.

- Само за пари мислят, мръсниците... Няма да си простя, че го изпуснах...

Генерал Везенков нямаше никакви основания да се съмнява в искреността на приятеля си.

- Не се обвинявай... И аз да бях, нямаше да ми мине през ум, че мъжът на любимата ми... служителка... би имал наглостта да направи такова нещо. Нямало е как да го предвидиш.

- Не, не е така... Точно затова просто не трябваше да го пускам...

Везенков се подсмихна.

- Стига си се тормозил. Ако не беше избягал, сега Маря щеше да е потънала в бракоразводни драми и всичко щеше да ти излезе през носа. Тоя ти разчисти терена, живей си живота. А малката ще свикне, няма къде да ходи...

Колев се ядоса. Везенков му се подиграваше. И като че ли не му пукаше, че един предател ще остане безнаказан.

- Ако не беше заминал, никой нямаше да го пита. Щях да прибера Маруся и да го притисна за развод. Но сега... сега, ако реши да се разприказва срещу нас, нямаме избор.

- Какво искаш да кажеш? Да не е започнал да говори по Свободна Европа?

- Не, не е, но няма да се изненадам и това да се случи. Дори го очаквам. Трябва да изпреварваме подобни... изяви на невъзвращенци. Затова разчитам на теб.

- Какво имаш предвид? - присви очи Везенков. Беше му напълно ясно, но искаше да го чуе от Колев. Така щеше да е документирано точно. Ако някога нещо се наложеше.

- Ще трябва да се действа безкомпромисно... по бързата процедура... не като с оня предател Марков. Не трябваше да чакаме, а да го елиминираме още след като избяга. Оставихме му прекалено много време да ни плюе, книги да пише...

Генералът слушаше безизразно, отвори един шкаф, вграден в ламперията на стената, и извади бутилка „Джони Уокър“, черен етикет. Наля щедро на Колев и на себе си.

- Да пием по едно, не се ядосвай... Ще го оправим, само да смее да си отвори устата... Не го мисли сега, радвай се на красивата си жена, пък и неочаквано внуче ще имаш! Голям късметлия си, ей! Наздраве!

Тежките чаши от гравиран чешки кристал звъннаха и двамата мъже отпиха големи глътки. Колев обаче не го свърташе, не това искаше да чуе. Стана прав, заразхожда се напред-назад по мекия персийски килим. Отпи още една голяма глътка, спря и се втренчи във Везенков.