Тони Парсънс - Краят на нощта

Повече от седмица!

Тя се наведе, промъкна се под надписа „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и се втурна към него. Не бе от хората, които се съобразяваха с надписи и забрани, крачеше през света, сякаш имаше пълното право да бъде там — където и да е, навсякъде. Също като героиня от роман, също като момиче от някоя песен.

— Виж, Тел — започна тя.

Държеше последния брой на „Пейпър“. Бе излязъл преди почти цяла седмица, а кой знае как мастилото все още не бе изсъхнало и върховете на пръстите й бяха почернели, а на корицата се виждаше слаб, изпит, мрачен мъж с платиненоруса коса, загърнал се в шлифер, застанал пред стена с надпис: „Achtung! Sie Verlassen Jetzt West Berlin“.

Това бе статията на Тери за Даг Уд, която бе написал върху плик с логото на хотела, а след това издиктува по телефона.

— Кажи сега какво представлява? — помоли Мисти, а той не се стърпя и се разсмя, защото този въпрос обикновено го вбесяваше.

Подготвяш материал от 3000 думи за даден човек, а след това хората започват да те питат: „Кажи сега какво представлява?“ Нали от статията трябва да личи какво представлява, иначе написаното е пълен провал. Когато Том Улф е писал за Мохамед Али, Фил Спектър или Хю Хефнър, дали са му казвали: „Браво, Том, кажи все пак какво представляват!“ Сигурно. Все пак Тери не се ядоса, защото тя си бе такава, защото това бе истинската Мисти.

— Направо върхът — отвърна й. — Довечера ще ви запозная, става ли?

И тогава в погледа на Мисти се появи онова отнесено, далечно изражение, тя наведе глава на една страна, а Тери притисна устни към нейните и усети пръстите й да пълзят през боядисаната му в черно коса, усети и фотоапаратите, натъпкани в сака, да се отриват в сакото от „Оксфам“ до сърцето му.

Целувките им имаха вкус на „Марлборо“ и дъвка, и докато се притискаха пред изхода за пътници, напълно погълнати един от друг, без да забелязват как околните се подсмиват, зяпат и подхвърлят шеговити забележки — „Тези двамата като какво са се маскирали, татко?“, — бяха напълно убедени, че целувките им ще съхранят този вкус завинаги.

Лион Пек се занимаваше със сингълите.

Седеше в тясната като коридор сбутана стая за прослушване, снабдена със стереоуредба, където слушаха новите песни, а около него бяха пръснати поне сто нови седеминчови плочи на 45 оборота, всички излезли миналата седмица, някои от тях в новите лъскави цветни опаковки със снимки.

Работата на Лион бе да открие нещо яко и маниашко — сингъла на седмицата, — след това да избере още двайсет или трийсет други песни, за които си струваше да пусне по някоя евтина шега в един-единствен сбит, но съдържателен параграф, пълен с подигравки.

Язвителното пренебрежение открай време бе част от звученето на „Пейпър“ и читателите разчитаха на обещанието под заглавието на всеки брой за „Секс, купон, мангизи и грозната неподправена истина за порочни страсти“. Точно това се опитваше да постигне Лион на страницата, посветена на сингълите. Стремеше се към грозната неподправена истина за порочни страсти.

Само че хич не му дремеше за тая работа.

Нещо се бе случило на Лион през уикенда, нещо, заради което цялата тъпотия около него — я да видим какво е това тук? — „Продължавай да се носиш“ на „Флоутърс“ или „Безгрижен“ на „Комодорс“ или „Сребърната лейди“ на Дейвид Соул-Старски — дали не играеше Хъч в сериала? — му се струваше незначителна.

През уикенда се случи нещо, което промени начина, по който Лион гледаше на света. Затова се пресегна към „Сребърната лейди“ — или Старски, или Хъч се хилеше от обложката като някой Озмънд, подложен на лоботомия — и я метна към другия край на стаята, все едно бе фрисби. Когато се блъсна в стената, малката пластмасова плоча се пръсна на парчета с чудесно и удивително шумно пукване. Леле, че беше хубаво.

На Лион му стана толкова хубаво, че направи същото с „Продължавай да се носиш“. След това и с „Безгрижен“. Същата съдба сполетя и „Точно така“ на Шоуадиуади. Сетне грабна „Фанфари за обикновения човек“, новия сингъл на „Емерсън Лейк и Палмър“ и я запокити към стената с неприкрита злоба. След малко подът в стаята за прослушване бе осеян с парчета пластмаса.

Лион избута купчината плочи, за да си направи място, започна да разлиства последния брой на „Пейпър“ и въздъхна заради тъпоумните писания. Тези хора нямаха ли представа какво става по света?

Даг Уд бе на корицата и се опитваше да пробутва старите си наркомански номера пред Берлинската стена. Лион се радваше за Тери — представи си го как се е надул от гордост, когато е видял, че статията му е на първа страница — но чак пък толкова. Като че ли рок певецът Лу Рийд вече не бе постигнал същото и резултатът не бе по-добър! Като че ли Даг Уд можеше да различи Карл Маркс от Гручо!