Тони Парсънс - Краят на нощта

След това прецени, че така само ще си изпроси пълно претърсване, затова прехапа устни, стегна мускулите на бедрата и се запита колко ли дълго ще го чака гаджето му.

Целта на пътуването ви, господине? — попита старият войник.

— Журналист съм.

Все още страшно се кефеше, когато изричаше тези думи — вече девет месеца бе на тази работа и се вълнуваше всеки път, когато видеше името си под заглавието, особено ако бе придружено с маломерната снимка, която понякога слагаха. Това бяха дребни неща, но те доказваха, че Тери се превръща в човека, който винаги бе искал да бъде. Тези тук не можеха да го спрат.

— Журналист, значи? — повтори мъжът и в гласа му се прокрадна нотка на подозрение, все едно се опитваше да му намекне, че истинските журналисти са облечени в костюми, носят вратовръзки и стискат в ръка дипломатически куфарчета, на всичкото отгоре са разни старци или поне бая по-дърти от него.

— И за какво пишете?

Тери му се усмихна.

Беше краят на лятото на 1977 година и във въздуха витаеше нещо, което се усещаше из клубовете и звуците му се носеха от всяко радио. И ето че изведнъж животът отново му се стори прекрасен, както преди десет години, през шейсетте, когато Тери бе още дете и родителите му бяха убедени, че „Бийтълс“ са добри момчета.

За какво пишеше ли? Пишеше за начина, по който всичко в живота се променя. От прическите до панталоните и какво ли още не.

За какво пише, а?

Този лаф си го биваше.

Тери си спомни, че съвсем наскоро британският рок музикант Рей Дейвис бе признал, че му идвало да си изплаче очите всеки път, когато попаднел на нечия музикална колекция, защото било наистина трогателно да проследиш личните предпочитания на даден човек, неподправени, открити, поостарели с течение на годините, защото ако държиш на тези неща, то всичко става ясно от издрасканите плочи и поизмачканите обложки, всичко лъсва — и надеждите, и копнежите на тайната ти малка вселена, и всичко, към което младото ти сърце е било устремено и което е желало, от което се е нуждаело, за което е тръпнело.

— Пиша за музика — отвърна Тери.

Мисти го чакаше в залата за посрещачи.

Забеляза я, преди тя да го види. Беше му приятно, когато ставаше така. Бе един от най-любимите му мигове в живота — да я зърне, преди тя да е узнала за присъствието му.

Мисти. Тя бе неговата любима с медноруси коси и котешко лице. Бе висока, слаба, облечена в семпла бяла рокля, комбинирана с груби моторджийски ботуши.

Напоследък момичетата много налитаха на тази нова мода и съчетаваха нещо подчертано женствено — миниполичка, мрежест чорапогащник, високи токчета, дреха като семплата бяла рокля на Мисти — с нещо крещящо мъжко: — груби обувки от „Док Мартенс“, кожени яки или гривни, обсипани с капси, моторджийските ботуши на Мисти. Не се свеняха да подчертаят сексуалността си, мислеше си Тери, предизвикваха те да ги забележиш и безмълвно питаха какво смяташ да направиш по въпроса. Това наистина бе нова мода.

На рамо бе преметнала сака с фотоапарата. На едната презрамка, където човек очаква да види някоя пъстра пластмасова дрънкулка, миниатюрна кукла или на героя от сериала „Щастливи дни“, Фонци, или на Хан Соло, висеше чифт белезници — фалшиви белезници, обвити в розова кожа от норка. На пръв поглед бе трудно да се определи дали са от магазин за играчки или от някой сексшоп.

Мисти с нейните фалшиви белезници от розова норка. Тери въздъхна, когато я видя.

Тя бе като момиче от страниците на някое списание. Не, беше жена — вече не се казваше момиче, това бе другата новост, бе недопустимо да наречеш която и да е „момиче“, задължително трябваше да е „жена“, макар да бе очевидно, че тези млади създания са все още момичета. Мисти му обясни защо трябвало да е така — свързано било със „задушаващата тирания на мъжете“, както тя се изрази.

Странна работа, каза си Тери.

Да, тя наистина бе като птичката — жената — в онзи роман на Томас Харди, дето го учиха в гимназията в годината, когато заряза учението и започна работа във фабриката. „Далеч от безумната тълпа“. Мисти бе като жената в романа — на пръв поглед нежна и женствена, ала прикрила стоманена твърдост. Батшеба. Такава бе Мисти. Истинска Батшеба в бяла рокля, с моторджийски ботуши, неповторима Батшеба Евърдин с чифт фалшиви белезници от розова норка.

Тя все още не го бе забелязала, и докато я наблюдаваше как се взира в тълпата непознати лица, сърцето му преля от щастие. В следващия момент тя срещна погледа му и заподскача на място, възторжена, че го вижда отново след дългата раздяла.