Накрая се включих и аз в триумфалното обещание, във върховната кода, изречена от самия пророк: „Тоз, който ми е верен, нему от все сърце обещавам онова, което сам най-силно желая. Но ще погазя онзи, който иска да ме погази. О, Премъдри, стремя се да изпълнявам волята ти чрез праведност. Оттам иде твърдостта на стремленията и на мисълта ми.“
Не допускам, че всичко това е било много приятно на чичо ми. Той беше син на пророка, а аз — внук. На първо място бе той, а не аз. Но само двама души от всички хора на този свят са чували гласа на Премъдрия господ. Първият бе убит на олтара в Бактра. Вторият съм аз. Дали някога ще има трети?
Когато свърших химна, Атоса се обърна към чичо ми:
— Знаеш какво се иска от теб, нали? Върховният зороастриец бе неспокоен.
— Да, разбира се. Връщам се в Бактра. Ще оглавя огнения олтар там. Ще се заема с увековечаването на верните думи на баща ми. Ще ги запиша на волска кожа. Обработва се, след като животното бъде заклано по време на правилно жертвоприношение, при което хаомата се пие точно както ни е учил Зороастър, нито глътка повече от определеното, и то на място, където не проникват слънчевите лъчи. ..
— Добре. — Атоса прекъсна чичо ми, който бе доста словоохотлив. Каза му, че аз ще поема поста веднага. — Той ще изпълнява всички необходими обреди на олтара тук в Суза.
След това Върховният зороастриец бе освободен и Атоса каза:
— Ще… обкръжим Великия цар.
Но тъй като стените в покоите на Атоса винаги са имали внимателни уши, стана така, че Великият цар обкръжи нас. Един ден преди да бъда ръкоположен като глава на ордена, получих заповед да се явя при Дарий.
Обхвана ме ужас. В това няма нищо чудно. Не знаех дали ще ме убият, осакатят или хвърлят в затвора. Или пък ще ми окачат почетната златна верига. Животът в ахеменидския двор е пълен с изненади, особено неприятни.
Облякох жречески одежди. Това бе идея на Лаида.
— Дарий е длъжен да почита Зороастър и наследника му — каза тя. После беззвучно прокле Атоса. Но аз прочетох движението на устните й: „Изкуфяла, високомерна, ужасна жена!“ Макар в никакъв случай да не бе изкуфяла, старата царица бе постъпила непредпазливо. Доложили бяха разговора ни на Великия цар.
Великият цар ме прие в работната си стая. Тази стая и досега се пази непокътната от времето, когато беше жив. Тя е квадратна, с висок таван. Единствените мебели в нея са маса от чист порфир и несъответствуващо висок дървен стол без облегалка, на който Дарий обичаше да се настанява, когато не се разхождаше, диктувайки на секретарите. Те седяха с кръстосани крака около масата на пода. Щом свършеше да диктува, чиновниците му четяха доклади от сатрапи, царски съгледвачи, държавни съветници, посланици. А документите, предназначени само за Дариевите очи, бяха написани на специален език с опростен синтаксис. Общо взето, съставянето на тези текстове изискваше доста умение и труд. Но както вече споменах, на Дарий повече му се удаваха сметките. Можеше да събира, да изважда и дори да дели наум, без видимо да използува пръстите си.
Въведе ме главният дворцов управител — старец, останал още от времето на Кир. Докато правех поклоните пред Великия цар, двамата секретари се измъкнаха покрай мен бързо и плавно като змии. Великият цар ми даваше нещо неповторимо — аудиенция насаме. Сърцето ми се разтуптя и ушите ми забучаха толкова силно, че едва успях да чуя заповедта на Дарий:
— Стани, Кир Спитама!
Изправих се с чувството, че ще припадна. Макар поч-тително да отвръщах погледа си от него, все пак забелязах, че през годините, които бях прекарал в Сарди, Дарий бе остарял чувствително. Този ден не бе имал търпение да му направят косата и изпод синьо-бялата лента — единствения царски белег по него — се подаваха побелели къдри. Прошарената му брада бе сплъстена.
Дарий доста дълго ме гледа втренчено. Десният ми крак неволно потреперваше. Надявах се, че жреческата ми одежда ще прикрие този външен израз на дълбокия ужас, който изпитвах.
— Ти ни служи добре в Сарди — лаконично заяви Дарий. Дали този полукомплимент не бе увод към зло-вещото „но“?
— Служа във всичко на Великия цар, чиято светлина…
— Да. Достатъчно — прекъсна Дарий церемониалния отговор. Отмести куп папирусни свитъци от египетската сатрапия. Познах йероглифите. После рови из куп документи, докато намери правоъгълно парче червена коприна, върху което с изящни златни букви бе изписано някакво послание — великолепен, макар и непрактичен начин за кореспонденция.
Читать дальше