Гор Видал - Сътворението

— Имаш предвид измяна?

— Защо не? Такива неща са се случвали и преди.

И Дарий го знае. Ето защо държи Ксеркс близо до себе си. Ето защо дава възможност на другите си синове да печелят слава и победи. Но Атоса няма да остави нещата така.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. Макар че ще й е доста трудно. Ти също можеш да изиграеш своята роля, като заемеш законното си място на Върховен зороастриец. Чичо ти е глупак. За един ден можеш да го изместиш.

След това Лаида изложи стратегията си, според която трябваше да стана глава на Зороастрийскня орден. Не й казах, че бих предпочел да ме ухапе една от змиите на Кибела. Не съм създаден за жрец. От друга страна, изобщо не бях наясно какво е истинското ми призвание. Не бях проявил особени способности във военното поприще. Винаги можех да стана държавен съветник или дворцов управител. За нещастие, евнусите вършат тази работа много по-добре от нас. По сърце ми беше само да служа на приятеля си Ксеркс — и да пътувам из далечни земи.

Една седмица след заминаването на мрачния Ксеркс за Вавилон получих аудиенция с Атоса. Както обикновено вратата на покоите й се охраняваше от внушителни, облечени като царе евнуси. Всеки път когато я посещавах, си спомнях ужаса, който изживях като дете, докато пълзях по килима с червени и черни шарки. Килимът сега бе съвсем протрит, но обикнеше ли нещо — или някого, — Атоса не се разделяше с него.

Атоса ми се видя непроменена. От друга страна, как ли се променя една оловна маска? Този път и прислужваше глухоням — добър знак. Можехме да говорим свободно.

Оказа ми честта да седна до столчето в краката й.

Атоса пристъпи направо към целта.

— Подозирам Гобрий в магьосничество. Мисля, че Дарий е омагьосан. Правя каквото мога, разбира се. Но не съм в състояние да развалям магии, от които нищо не разбирам. Затова сега се уповавам на Премъдрия господ.

— Чрез мен ли?

— Да. От теб се очаква да си във връзка с единствения бог — ако изключим всички други богове на небето и земята. Затова искам от теб да призовеш Премъдрия господ. Ксеркс трябва да стане Велик цар.

— Ще направя каквото мога.

— Това няма да е достатъчно. Искам да имаш власт. Искам да станеш Върховен зороастриец. Затова си тук. Да, аз наредих да те повикат в Суза. От името на Великия цар, разбира се.

— Не знаех това.

— Не трябваше да знаеш. Не съм казала никому. Дори на Лаида, макар че да си призная, тя ми даде тази идея. Откакто я познавам, все за това говори. Така или иначе, дала съм нареждане на магите — и на моите, и на твоите. Искам да кажа, на нашите. Една твоя дума, и чичо ти ще отстъпи мястото. Те всички се страхуват от теб, а е възможно и мъничко да се страхуват от мен.

Устните на Атоса бяха начервени в малко крещящ ко-раловорозов цвят. За миг усмивката й разчупи бялата маска.

— А аз се страхувам от Великия цар!

— Дарий те обича. Няма да има нищо против да станеш Върховен зороастриец. Вече сме говорили за това. Пък и в твое лице едва ли ще изгуби голям генерал.

Атоса никога не успяваше напълно да обуздае жестокостта си.

— Ще изпълня дълга си…

— Твоят дълг е тук в двора. Щом станеш Върховен зороастриец, Великият цар ще те слуша. Нали уж е последовател на Зороастър, значи ще трябва да те слуша. А това означава, че ще можеш да му въздействуваш, за да обезвредим врага.

— Гобрий ли?

— И внука на Гобрий, Артобазан, и сина на Гобрий — Мардоний, и цялата тази пасмина. Дарий е уплетен в магия и трябва да прогоним демона, който се е вселил в него.

Докато говореше, Атоса свиваше и отпускаше юмрук. Забелязах, че статуята на Анахита е отрупана с вериги и някакви чудновати механизми. Очевидно царицата енергично обсаждаше небето. А сега щеше да бъде атакуван и сам Премъдрият господ.

Не се осмелих да се възпротивя. Атоса бе опасна като приятел, но като враг бе смъртоносна. Казах й, че ще говоря с чичо си.

— Все пак не знам какво ще ми отговори. Той е много щастлив, че е Върховен…

Атоса плесна с ръце. Една от вратите се отвори и на прага застана Върховният зороастриец. Изглеждаше уплашен до смърт — не без основание. Поклони се ниско на царицата, а тя се изправи в знак на уважение към Премъдрия господ.

Тогава чичо ми запя най-прочутия химн на Зороастър: „Към коя земя, прокуден, да тръгна? Накъде ли ще ме понесат краката ми? Прогонен от семейство и род…“

С тези думи се обърнал Зороастър към Премъдрия господ в началото на мисията си. Оставих чичо си да изпее по-голямата част от химна, въпреки че Атоса, която предпочиташе недвусмислените послания от боговете пред въпросите на пророците, не скриваше досадата си.