Гор Видал - Сътворението

Една седмица по-късно Артаферн даде банкет в двореца на Крез. Не си спомням по какъв повод. Спомням си оба-че как в полунощ един от гостите забеляза, че в града има пожар. В Сарди имаше толкова паянтови постройки, че тази вест не обезпокои никого. Там всеки ден изгарят къщи, които веднага биват издигани отново. Емблемата на Сарди не би трябвало да е лъв, а феникс.

Докато Хипий за сетен път ни напомняше за любовта на всички гърци към неговото семейство, едно след друго запристигаха съобщения. Гръцките войски слезли на брега в Ефес. Напредвали към Сарди. Били пред градските врати. Нахлули в града. Подпалили го.

Артаферн съвсем се обърка и което бе по-страшно, не можеше да го скрие. А това бе явен признак, че е неспособен да бъде главнокомандуващ в една, както вече се очертаваше, голяма война. От друга страна, кой би предположил, че тази сган от йонийски и атински гърци ще има дързостта да навлезе дълбоко в персийска територия и да подпали столицата на Лидия?

Артаферн обяви тревога. Унищожителните пламъци превръщаха нощта в ден. Ясно се виждахме един друг, докато тичахме към парка, където се събираха войските. Всички бяха готови за бой. Но къде беше неприятелят? Междувременно златисточервени пламъци озариха небето и доскоро прохладният нощен въздух се нажежи, сякаш бе знойно лято в Суза.

Накрая се появи един от адютантите на Артаферн. Съобщи ни, че трябва да се оттеглим в акропола „под строй“. За нещастие заповедта дойде много късно. Всички пътища за излизане от града бяха преградени от пламъци. Оставаше ни само една възможност: да се скрием на пазара. В най-лошия случай щяхме да плуваме в реката, докато утихне пожарът. Излишно е да споменавам, че тази спасителна идея бе хрумнала на всички останали хора в Сарди. Докато стигнем до оградата на пазара, там вече се бе насъбрала тълпа от жители на града, а също персийски и лидийски войници.

Предполагам, че краят на света ще прилича на опожаряването на Сарди. Неистови писъци, рев на животни, грохот от срутващи се една върху друга сгради, докато огънят пълзеше и изведнъж лумваше ту тук, ту там по волята на капризния вятър.

Но вятърът, който унищожи Сарди, спаси живота ни. Ако не беше духал с такава сила, пламъците щяха да ни задушат. А така имаше достатъчно въздух, за да дишаме. Освен това високата стена, която ограждаше пазара, се оказа преграда за огъня. Нищо вътре не се запали освен редицата палмови дръвчета край дълбоката река, в която се отразяваха пламъците на пожара.

Молех се на Премъдрия господ и потръпвах от мисълта за кипящия метал, когато настъпи краят на света. Никога не съм се чувствувал по-безпомощен.

— Можем да си направим сал — каза Милон — и да се спуснем надолу по течението.

— Тъкмо там ни чакат твоите атиняни. Когато минаваме покрай тях, един по един ще ни убият.

— Тогава да използуваме дънери. Ще се гмуркаме под тях, както правят онези хора ей там.

Много лидийци пляскаха във водата, като се държаха за парчета дърво или надути мехове.

— Ще трябва да хвърлим оръжието си. Предпочитах да се удавя, отколкото да изгоря, но за момента исках да изчакам колкото е възможно по-дълго, преди да взема това безвъзвратно решение. Милон поклати глава.

— Не мога да хвърля оръжието си.

Като професионален войник и наследник на тирани, той трябваше да умре в битка. Само че в случая не се очертаваше друга битка освен тази с две от четирите природни стихии.

Изведнъж в пазара нахлу лидийската конница. Гривата на един кон гореше; горяха и дългите плитки на ездача му. Сякаш по единодушно решение конят и ездачът се хвърлиха в реката.

За щастие тъкмо тогава се появи Артаферновият на-чалник-щаб. Забравил съм името му, което е неблагодар-ност от моя страна, защото тъкмо той спаси живота ни. Спомням си все пак, че беше едър човек и носеше къс камшик, който използуваше с щедра ръка, без да избира между военни и цивилни.

— Стройте се! По местата! Конницата вляво, до стената! Пехотата, по роти, край реката! Не стойте до горящите дървета! Всички цивилни, от другата страна!

За мое най-голямо учудване, отново се превърнахме в дисциплинирана армия. Помня, че си помислих: сега ще изгорим живи в безупречен строй. Но пожарът не проникна през стените на пазара. Гърците обаче проникнаха. Нахлуха вътре, като пееха с пълно гърло някакъв пеан[1]. Щом видяха персийската армия и лидийската конница строени за бой, заковаха на място.

[1] Тържествена войнствена песен, хвалебна иди победна (гр.), — Б. пр.