Гор Видал - Сътворението

Аместрида посещаваше Атоса в покоите й най-малко веднъж на ден и двете дами разменяха мисли по държавните въпроси. Често присъствуваше и дворцовият управител Аспамитър. Той бе достатъчно прозорлив, за да служи вярно на всяка от тях.

Независимо от разочарованието ми, че източната политика за сетен път не доведе до нищо, дните ми в двора всъщност протичаха много приятно. Със смяната на годишните времена правехме обиколката си от Персепол в Суза, в Екбатана… и пак отначало. Живеех в безоблачно спокойствие. И щастливо. Не че се бях отказал от амбициите си. Исках слава за себе си. Исках слава за Ксеркс. Но Великият цар предпочиташе да води битките си не в Гангската равнина или по бреговете на Жълтата река, а в къщите на харема. И така хегемонията над света си остана мечта.

Бе изминал месец от сватбата на Дарий с дъщерята на Мазист, когато видях царица Аместрида — в деня след злочестата нощ, в която Ксеркс за пръв път прелъсти новата си снаха. Бях сам с царица Атоса. Старата Атоса вече съвсем бе изоставила преструвките, че някой трябва да бди над целомъдрието й. Но и сравнително младата Аместрида се държеше свободно като мъж. През онези златни години нашите дворцови дами бяха по-свободни от всякога. Естествено, заловяха ли някоя жена от харема насаме с мъж, очакваше я удушаване, а мъжа заравяха жив — далеч по-зла участ от тази, отредена на атинския прелюбодеец, комуто вкарват ряпа в ануса, а това може да достави по-скоро удоволствие, отколкото неприятно усещане.

Аместрида е висока, слаба, крехка жена. Има мелодичен глас, тъмни очи, бяла кожа и лесно се изчервява. Държането й е благо и нерешително. И макар на пръв поглед никак да не прилича на своята предшественица, тя вдъхва не по-малко страхопочитание от Атоса. Подозирам, че Атоса — която по-добре познавах — бе по-умна. От друга страна, Аместрида управлява Персия вече много по-дълго от Атоса. Освен това Атоса бе принудена да дели властта с Дарий, а Аместрида никога не я е поделяла с никого. Управлява сина си Артаксеркс така, както управляваше баща му Ксеркс. И се справя добре. Несъмнено до голяма степен нейна е и заслугата за дълготрайния мир в Персия, чийто грохнал символ съм аз — треперещ от студ в тази ветровита къща.

Аместрида влезе в Атосината спалня без церемонии.

— Започна — прошепна тя. После ме видя. — Кой е този?

— Зет ти Кир Спитама — отвърна Атоса любезно. — Женен беше за Пармида.

Аместрида ми заповяда да стана. Стори ми се учтива, дори стеснителна.

— Следяхме приключенията ти на изток с голям интерес — каза тя сдържано. — Трябва да ни посетиш в третата къща и да ни разкажеш повече неща.

Аместрида има не само превъзходен екип от шпиони, но и отлична памет. Знае с точност кой за какво го бива и как най-добре да го използува. В нейните очи аз представлявах източната политика — и Зороастър. Понеже и двете неща никога не са я интересували, не съм сред приближените й — според мен за добро.

Атоса ми заповяда да напусна стаята. Чаках в дългата зала, където Атосините секретари подготвяха писмата й. Един час по-късно бях повикан отново в спалнята й. Аместрида си бе отишла, а бялата емайлова маска приличаше на счупена ваза. Разказа ми какво се е случило,

— Синът ми е луд — добави тя накрая.

— Какво може да се направи?

Атоса поклати глава.

— Нищо. Нищо не е в състояние да го спре. Но сега синът му го мрази, което е опасно. А Аместрида мрази момичето, и това също е опасно. За момичето. И за майката. Аместрида мисли, че майката е виновна. Не съм съгласна. Казах й: „Познавам жената на Мазист, тя не е като другите жени. Когато е отказала на Ксеркс, отказала му е искрено.“ Само че Ксеркс е упорит. Надяваше се да я спечели с тази женитба, но не успя. А сега се е влюбил в дъщерята. Аместрида твърди, че пожелал момичето в мига, в който го посрещнал в къщата на сина си. И сега тя е негова.

Атоса се отпусна в леглото върху купчината възглавници. Искрящите й очи ме изгаряха като огъня на Премъдрия господ. С тих, но твърд глас тя произнесе епитафа: „Говоря в присъствието на Анахита, най-великата богиня. Ще оплакваме мъртвец в тази къща.“ Погледна нагоре, към лицето на богинята. Прошепна халдейска молитва. После погледна мен:

— Помолих богинята да изпълни едно мое желание — каза тя. — Следващият човек, когото ще оплакват в тази къща, построена от баща ми, да бъда аз!

Анахита отговори на молитвата й. Два дни по-късно старата царица умря, както спеше. Тъй като дворът се готвеше да замине за Персепол, всички оцениха съобра-зителността й. Бе избрала часа на смъртта си така, че за погребението нямаше нужда да се прави специално пътешествие до Пасаргада. Вместо това тялото й щеше да пътува с двора, сякаш още е жива.