Гор Видал - Сътворението

Чудех се, но не смеех да попитам кои са тези, дето винаги успяват да убият великите герои.

— Както и да е, скоро ще се върнем…

При тази мисъл лицето на Ксеркс се оживи, за което спомогна, в буквален смисъл, виното. По онова време бузите на Ксеркс ставаха аленочервени, когато пиеше. През последните му дни вече престанаха да почервеняват, защото поначало имаха цвета на прясна кръв.

— Благодарение на моя спартански регент, Павза-ний, победителя при Платея — довърши Ксеркс мисълта си, като едновременно допи втората чаша вино. — Той иска да стане цар на цяла Гърция. С други думи, иска да бъде това, което съм аз. Моли ме за помощ. Тайно, разбира се. Сега е дошъл във Византион. Иска да се ожени за някоя моя дъщеря. После с моя помощ да окупира Атина. И така нататък.

— Доверяваш ли му се?

— Разбира се, че не! — Настроението на Ксеркс се повиши. — Но ще ни бъде полезен. Вече ми върна няколко персийски пленници, за да покаже честните си намерения. Как беше тази стара поговорка? „Страхувай се от гърците дори и когато носят дарове“. Е, не му се доверявам, но подозирам, че е способен да създаде много неприятности на сънародниците си. Хайде кажи ми сега — подметна Ксеркс закачливо, — какво си помисли, когато Атоса ти съобщи, че непременно ще изгубя трона си поради лошия живот, който водя в харема?

Обзе ме ужас — и не можах да го скрия.

— Лошият живот в харема ли? — бе всичко, което успях да кажа.

— Чудиш се откъде знам какво ти е говорила — рече Ксеркс с усмивка. — Винаги знам. Бих искал да не знам. Но нямам избор. Атоса е като времето тук, в Суза — или горещина, или студ. — Ксеркс ми наля чаша вино от следващата бутилка. Гълтах го и се чудех дали вътре няма отрова. — Да, влюбен съм в една дама, която за неща-стие е жена на брат ми и затова не мога да й заповядам да ме обича. Но мисля, че мога да я спечеля. Уредих синът ми Дарий да се ожени за дъщеря й. Момчето между другото е много красиво. Не съм виждал бъдещата му жена. Но е щастливка. Един ден ще бъде царица на Персия. И което е по-важно, каквото и да приказва Атоса, благодарността ще принуди майката да дойде в легло-то ми. Сигурно другата седмица. В деня след сватбата.

Прекарах един час със стария си приятел. Първото ми впечатление бе, че почти не се е променил. Но след като си тръгнах, осъзнах, че се е случило нещо много особено — Ксеркс нито веднъж не ме бе попитал за Индия или за Китай. Всъщност през четиринадесетте години, които му оставаха да живее, почти никога не спомена за мисиите ми. Бе изгубил всякакво любопитство към света. Вглъбил се бе в себе си. Не се интересуваше от нищо друго освен от харема и завършването на строежите, които бе започнал през младостта си.

Когато подозрителните спартанци с пълно основание наказаха Павзаний със смърт като персийски агент, Ксеркс като че ли не забеляза, че е изгубил главния си съюзник в гръцкия свят. Но по това време той вече бе успял да убеди самия себе си, че като предан син е водил войната, която баща му е желаел да води. И че не е успял трайно да задържи континентална Гръция, понеже му е липсвал късметът на Дарий. Затова пък е имал удоволствието два пъти да опожари Атина до основи. Отмъстил бе за Троя и Сарди и в последна сметка бе доволен от изхода на Гръцките войни.

Демокрит ми припомня Есхиловата пиеса „Перси“, която някой ми прочете скоро след пристигането ми в Атина. Пиесата е пълна глупост. Преди всичко нито веднъж не съм чул Ксеркс да каже нещо похвално за атиняните — нито пък за останалите гърци. Със сигурност никога не ги е нарекъл „смели“ и „безстрашни“. И — как беше този смешен стих? — „Тези печални очи видяха яростните им и прекрасни дела“. Прочети ми онази реч, на която се смях. Как… Да, поради „злочестата съдба роден съм да разбия, да погубя собствената си родина“.

В действителност Ксеркс не само не погуби собствената си родина, ами дори смяташе, че доста добре се е справил с бащиното си наследство. Искаше да даде урок на Гърците и им го даде. Имаше само едно оплакване — разноските по войната.

„И последното късче злато, което взех от Вавилон, бе похарчено в Гърция — казваше той. — Затова поуката е ясна. Никога не тръгвай на война срещу бедна държава, защото, какъвто и да е изходът, ще изгубиш!“

Тези мисли едва ли биха допаднали много на Есхил, защото за един грък е трудно да осъзнае, че Гърция е малка и бедна. И че Персия е голяма и богата. Както и че животът е кратък. Наистина кратък.

Бях на сватбата на престолонаследника Дарий и дъщерята на Мазист. Две трети от присъствуващите в двора виждах за пръв път. Но тъй като повечето бяха потомци на Шестте, разпознавах новото поколение царедворци по имената, макар лицата им да не ми говореха нищо. Освен това сватбата ми даде възможност отново да заема мястото си в двора на Великия цар — този път сред възрастните! Оказваха ми дължимото уважение като към стар приятел на застаряващия суверен, въпреки че аз самият не представлявах истински интерес за никого. Дворът бе също така вглъбен в себе си, както и Великият цар. Но всъщност бях отсъствувал прекалено дълго. Освен това нямах пари. Цели десет години се разправях с хазната, докато си възвърна имотите, а да не говорим, че с Лаида уреждането на сметките беше далеч по-сложно. Очаквах да се зарадва повече, като види, че единственият й син е жив. Но от друга страна, забелязал съм, че много родители сякаш изпитват гордост, когато надживеят възрастните си деца.