Гор Видал - Сътворението

Младостта бе отминала.

Помощник-управителят сви рамене.

— Говори се, че Павзаний иска да стане цар на цяла Гърция. Ако се опита да стори това, може би ще ни въвлече в една наистина много продължителна война.

— Или ще осигури продължителен мир.

Към нас се присъедини един престарял евнух, когото познавах още от детските си години в харема. Поздравихме се сърдечно.

— Тя ще те приеме веднага — каза ми евнухът.

— Тя? — Зяпнах го глупаво.

— Да, Царицата-майка.

— Нима е жива? — продължавах да се учудвам аз.

Атоса бе не по-малко учудена от мен. Беше се смалила до размерите на детска кукла — и също като на кукла сега главата й бе прекомерно голяма за крехкото, съсухрено тяло.

Атоса лежеше на сребърно легло пред статуята на Анахита. Проснах се пред нея, а тя само за миг вдигна ръка и отново я отпусна върху завивката. Това бе поздравът й.

— Стани.

Гласът й бе станал дрезгав като на мъж.

Взирахме се един в друг, сякаш бяхме два духа, които току-що са се срещнали в преддверието на Арийския дом на бащите.

— Учудваш ли се? Кимнах глупаво.

Атоса се усмихна и показа единствения си зъб. С труд разбирах думите й, но гласът бе запазил силата си, а очите й все така блестяха.

— Много си остарял — каза тя.

— А ти, Велика царице, си…

— …като нещо, което са забравили да погребат. Смешно е човек да живее толкова дълго.

— Твоето дълголетие е щастие за нас…

С учудваща лекота си възвърнах дворцовите обноски. Опасявах се, че съм ги забравил. Китайските и индийските диалекти така се бяха объркали в главата ми с персийските и гръцките, че често не можех да се сетя за най-обикновени фрази. И до днес се чувствувам несигурен за някои думи. Докато говоря с теб на гръцки, мисля на персийски, безнадеждно примесен с изрази от източните езици, а напоследък сънищата ми са ужасно неразбираеми. Понеже вече не виждам наяве, рядко виждам нещо и насън. Затова пък чувам гласове. И често не разбирам какво се мъчат да ми кажат.

Атоса прекрати царедворските ми излияния с поклащане на глава.

— Застани там — посочи тя едно място между леглото и статуята на Анахита. — Главата ме боли, когато я движа. Както и всичко останало.

Атоса затвори очи. За миг ми се стори, че е заспала, дори че е умряла. Но тя просто събираше сили.

— Предполагам, че не си очаквал да ме завариш жива, а Мардоний мъртъв.

— Първото е радост…

— …която не може да се опише. — Присмиваше се и на мене и на себе си. — Но второто е нещо сериозно.

— Останах с впечатление — продължих аз, като се постарах да се изразя тактично, — че Мардоний е причинил всички тези… събития в Гърция.

— Да. Той завладя Гърция. — В пукнатините на дебелото емайлово покритие на лицето й се появи нещо като нежна руменина. — После падна убит.

— От гърците ли?

Атоса силно стисна устни, което не е особено лесно, ако човек има само един зъб.

— Да се надяваме, че е така. Но не е изключено да е бил убит от някоя дворцова фракция. Трупът така и не се намери, което е много нетипично за гърците. Каквито и да са недостатъците им, в това отношение на тях твърдо може да се разчита: винаги връщат труповете на загиналите неприятелски войници.

Дори и на смъртното си ложе Атоса продължаваше да плете мрежите си. Приличаше на престарял паяк, който не е изгубил апетита си към крехка плячка.

— Ще откриеш, че дворът е много различен от онова, което беше по наше време. — Така между другото ме причисли към връстниците си. — Центърът му е харемът.

— Така беше и… по наше време.

Атоса поклати глава и потръпна от болка.

— Не. В онези дни Дарий управляваше чрез канцеларията. И аз успявах да постигна някои скромни успехи. Но не чрез харема. Аз също бях принудена да използувам канцеларията. Сега в харема има петстотин жени. Трите къщи в Персепол са толкова пренаселени, че харемът трябваше да се разшири и да включи всички административни сгради от зимния дворец. Синът ми…

Атоса замълча.

— Той винаги е бил податлив — изразих се колкото може по-тактично.

— Аместрида е силна личност. Поздравявам се за избора си. Разбира жените, евнусите и Великия цар. Но не я бива като администратор. Аз бях добре обучена. А тя не е. Съзнаваш ли, че съм последният човек, който помни баща ми Кир? — Към края на живота си Атоса скачаше от една тема на друга и изказваше гласно неща, които иначе само би си помислила. — И почти никой не помни брат ми Камбиз. Но аз го помня. И знам кой го уби.

Атоса ми се усмихна загадъчно. Бе забравила, ако изобщо някога е знаела, че Ксеркс ми е разказал истината за кървавия възход на баща си. После се върна към настоящето: