Гор Видал - Сътворението

— А синовете ми…

— Те са там, където им е мястото — каза тя с равен глас.

И стана така, че описах собствената си смърт и фалшифицирах подписа на главния чиновник на канцеларията в Суза. Един час по-късно напуснах къщата. Не видях нито синовете си, нито принц Джета. Увих монетите, които имах, в един пояс и го препасах през кръста. На големия пазар си купих старо наметало, сандали и тояга. Същата вечер, няколко минути преди да затворят западната врата, напуснах града.

Нямам представа какво е станало със синовете ми. Ако знаеше, че съм жив, Карака щеше да ми изпрати вест. Но сигурно е повярвал на Амбалика, когато е обявила смъртта ми.

Получавах новини за Аджаташатру от Егиби. Войната с Аванти се оказа не по-малко продължителна и ожесточена от войната с републиката на личхавите. Накрая, в деветата година от Ксерксовото царуване, Аджаташатру умря, както гласеше съобщението, от естествена смърт. И тъй като бе спорно кой трябва да наследи трона, създадената от него нестабилна империя в Гангската равнина много скоро се разпадна.

Когато си спомням за Индия, в мрака под клепачите на тези слепи очи заблестява злато. Когато си спомням за Китай — засиява сребро и отново виждам, сякаш зрението ми се е възвърнало, сребърен сняг, който се сипе над сребърни върби. Злато и сребро. После мрак.

Завърнах се в Суза през пролетта на осмата година от Ксерксовото царуване, след шестгодишно пътешествие на изток и на изток от изток. Вече не бях онзи възторжен млад човек, който бе тръгнал от Бактрия. През вратите на Суза премина един призрак на средна възраст. Всъщност дори ле се учудих, че хората не ме забелязват, сякаш бях невидим. Съвсем не се изненадах, че никой не ме позна. В двора отдавна ме бяха обявили за мъртъв, така че за тях аз наистина бях призрак. Но по-лошото беше, че бях призрак и за самия себе си.

Чувството ми за нереалност скоро се разсея или по-скоро бе заменено от самата нереалност на света, в който се озовах. Всичко се бе променило. Не, това не е съвсем вярно. Канцеларията не се бе променила — установих го, когато във втората стая ме прие един помощник-управител, когото познавах от едно време. Тогава беше виночерпец на харема. Този човек бе сириец, известен със своята любознателност. Често го дразнеха, защото задаваше много въпроси. И се страхуваха от него, защото никога не забравяше какво са му отговорили.

— Това ще причини объркване, Царски приятелю. — Евнухът употреби единствената титла, която ми бе останала. — Естествено, радваме се да те видим, но…

Не посмя да довърши изречението.

— Искаш да кажеш, че официално съм обявен за мъртъв и имуществото ми е конфискувано от хазната, така ли?

— Не, не от хазната. Всъщност взета е само една малка част. Повечето от твоите имоти са собственост на благородната ти майка.

— Нима тя е жива?

— Жива е и е в цветущо здраве. В момента е с двора в Сарди.

— В Сарди ли? — попитах учудено. — Откога е въведен такъв ред Великият цар да се установява с двора в Сарди?

— Нищо ли не знаеш?

Втората стая на канцеларията гледа към градината. Забелязах, че тази година пролетта бе закъсняла.

— Много малко. Разбрах, че Гръцките войни са продължили и че Великият цар е опожарил Атина до основи. — Бях го научил в Шравасти от един агент на Егиби. — Това е всичко, което знам.

— Случиха се много неща — рече заместник-управителят.

Оказа се, че думите му са били твърде сдържани. Скоро след заминаването ми за Китай Ксеркс поискал от жреците на Бел-Мардук да му подарят някои златни предмети от съкровищницата си.

— Не поисках нищо, което може да се сметне за свещено — обясни ми по-късно той. — Постъпих много снизходително с тях. Не наказах никого със смърт. Е, наистина конфискувах някои златни дреболии и ги претопих за дарици. Трябваше да покрия разноските по Гръцките войни. После се върнах в Суза.

Няколко седмици след отпътуването на Ксеркс от Вавилон един от безбройните претенденти за този древен престол, подстрекаван от жреците на Бел-Мардук, се провъзгласил за вавилонски цар. Заповядал да убият нашия стар приятел, ужасяващия с вида си Зопир. После и претендентът бил убит от свой съперник, който пък успял да отблъсне персийската войска и бранил града повече от година. Накрая Вавилон бил превзет от първия генерал и зет на Ксеркс Мегабиз, син на убития сатрап Зопир.

— Разплатата на Великия цар беше страшна — каза помощник-управителят, като клатеше глава със страхопочитание. — Той претопи статуята на Бел-Мардук, за да не може никой повече да хваща ръката му. После разруши всички негови храмове, а онези от жреците, които не уби, изгони. След това срути градските стени. Срина зикурата до основи. Конфискува земите и имотите на големите търговци…